Тончо Жечев >> Историята и теориите на един Пигмалион. Смъртта на Лебеда

Ние не сме отпразнували докрай нито един свой празник, както не сме допили докрай нито една от горчивите чаши на трагедията си. Тончо Жечев

„Пигмалион“ е добре композиран, успява да поддържа интригата на своя сюжет, разказва в овладян и равен стил, умело вплита три паралелни истории – тези за Пигмалион, за Молиер и за възрастния професор-археолог – в целостта на едно упорито, страстно-приглушено, изстрадано внушение за „безсмъртната същност на човека“, която става възможна в любовта чрез „сливането и безсмъртното единение“ на мъжа и жената. Може би най-необичайни за литературната култура на българския писател и днес продължават да бъдат философската задълбоченост, културната широта и теоретичната ерудираност на Тончо Жечев. Неприключилата странност на неговия роман идва от удивителната способност за сливане на бита с теорията, за вчувствуване в сантименталното през моделите на абстрактното мислене и чрез опита на необозримо древните времена.
Сдвояването на „Пигмалион“ със „Смъртта на лебеда“ в едно книжно тяло позволява да направим по-ясно някои заключения. Вторият текст (него вече трудно бих нарекла „роман“) представлява послеслов към първия, в някакъв смисъл „изпуснат“ до неговия размер. Тук не успяват да се случат точно онези качества, които изграждат „странността“, за която говорих. Напуснала образа на героя/мъжа-прототип, „страстта“ не успява да проговори с гласа (и още по-малко с душата) на една (литературна) жена. Мария-Радостина изразява само неспособността на този тип мислене да се вживява извън границите на себе си. Ерудицията и любовта към философията, от друга страна, се прибират на обичайното си разсъдително място и не се случват като художествен текст. „Пигмалион“ в никакъв случай не печели от своя дълъг „послеслов“, написан две години след него.
На фона на неслучилия се втори роман обаче по много симптоматичен начин стоят статиите на Тончо Жечев. Те са истинското продължение (и истинската среда) на неговото художествено битие, на способността му да пише литература. Лични, преживени, философски развълнувани, исторически компетентни: Тончо Жечев е един от много малкото „писатели“ в българската литературна критика. Ако можех да надникна в бъдещето, щях да се опитам да разбера как по-точно ще се измерват неговите заслуги и място. Като критик в литературата? Като писател в критиката? Но по-скоро си мисля, че тази граница тогава вече изобщо няма да съществува. Милена Кирова

Издателство Слово