Самият факт, че изследването ми беше публикувано, беше знаменателен. Написаното от мен беше твърде критично и остро полемично. Затова и в списание „Изобразителна мисъл“, в чиято редакция работят по-възрастни и по-предпазливи хора, отказаха да напечатат изследването ми и едва по-късно го приеха в едно по-малко, конкурентно издание по въпросите на изобразителното изкуство, където редакторите са по-млади и по-неразумни.
Пощенският раздавач ми донесе хонорара във факултета. Заедно с него донесе и някакво писмо без значение; аз, новоизлюпеният богоравен, само му хвърлих един поглед сутринта. Но сега у дома, когато наближаваше полунощ и бутилката се изпразваше, го взех от масата, за да се посмеем над неговото съдържание.
„Уважаеми другарю, и ако ми позволите това обръщение, мой колега! – зачетох аз на Клара. – Моля да ме извините, че аз, човек, с когото никога в живота си не сте говорили, Ви пиша тези редове. Обръщам се към Вас с молба да бъдете така добър и да прочетете приложената статия. Наистина аз не Ви познавам лично, но Ви уважавам като човек, чиито преценки, разсъждения и заключения до такава степен съвпадат с резултатите от моите собствени изследвания, че бях просто смаян. Така например, макар да се прекланям пред Вашите оценки и сравнителен анализ, в който може би ме превъзхождате, все пак искам дебело да подчертая, че мисълта за изконната близост на чешкото изкуство до народа аз изказах още преди да съм прочел Вашето изследване. Бих могъл лесно да го докажа, тъй като впрочем имам и свидетели. Но това само между другото, понеже Вашето изследване...“ Следваха нови възхвали на моята знаменитост и накрая молба: дали бих бил тъй любезен да дам мнение за неговата статия, тоест вътрешна рецензия за редакцията на списание „Изобразителна мисъл“, където вече повече от половин година отхвърлят и отричат неговата статия. В редакцията му казали, че моята рецензия ще бъде решаваща, така че сега аз съм се бил превърнал в единствена надежда за автора, в единствена светлинка сред дълбокия мрак, който го заобикалял.
Ние си правехме майтап с господин Затурецки, чието благородническо име ни беше очаровало; но, разбира се, майтапът ни беше добродушен, защото хвалебствията, с които ме беше отрупал, особено в комбинация с чудесната сливовица, ме настройваха умилително. Толкова умилително, че в тези незабравими мигове аз обичах целия свят. Разбира се, от целия свят обичах преди всичко Клара, дори само заради това, че седеше срещу мен, докато останалият свят беше скрит от очите ми, отвъд стените на моята мансарда в квартал Вършовице. И понеже в момента нямах с какво да даря света, аз дарявах Клара. Дарявах я поне с обещания.
Клара беше на двайсет години, от добро семейство. Какво говоря, не от добро, а от прекрасно семейство! Баща ѝ бил някога директор на банка и като представител на едрата буржоазия през петдесета година бил изселен в село Челаковице, доста далеч от Прага. Дъщерята беше с лошо кадрово досие и работеше като шивачка в едно голямо пражко шивашко ателие. Седях срещу нея и се стремях да засиля симпатиите ѝ към мен, като лекомислено ѝ разказвах за предимствата на работата, която бях обещал да ѝ намеря с помощта на свои приятели. Твърдях, че е невъзможно едно толкова хубаво момиче да погребва красотата си над шевната машина, заявих, че тя трябва да стане манекен.
Клара не ми възразяваше и ние прекарахме нощта в блажено разбирателство...
Издателство Колибри
Смешни любови в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар