Чудовище от научнофантастичен филм.
Косата странична светлина изопачава кокалестата му фигура и конвулсивно потръпващите крайници с дълги нокти. Пристъпва напред, меко като привидение, наближава с поклащане, а предните му лапи се вдигат. Вдигат се на заплашителна височина. До положение за атака.
Ноктите му се протягат.
Гротесковото му лице се раздира в отвратителна гримаса, когато от гръкляна му се разнася съскащо сумтене.
Усещам как по бедрото ми се стича гореща урина.
– Не! – чувам да крещи Микаел.
А чудовището скача.
Чадърът, който Микаел е облегнал на стената, през цялото време ми е бил на една ръка разстояние и някакъв чист рефлекс ме подтиква да го грабна и протегна пред себе си, само дето съм безмилостно бавен в сравнение с пъкления хищник. Противните му скалпели свистят към очите ми, по-бързи от светлината; от вдигнатия пред мен чадър има точно толкова полза, колкото да отнеса само жесток разрез през бузата и слепоочието, а полезрението ми в миг се стеснява до пламнало флуорно жълто, изпъстрено с точици; всичко се върти, гади ми се.
Някъде ужасно дълбоко в мен се пробужда рефлекс.
За значително по-кратко време, отколкото би подобавало за измислянето му, в една-единствена координационна буря на синапсите, всички те се намират помежду си: безкрайните часове карате, обезсърченият младеж в търсене на своята мъжественост, кунг фу, Брус Лий, костенурките нинджа – притискам здраво клепачи, извъртам се и едновременно с това приклякам, а чадърът пронизва въздуха като самурайски меч.
Улучва нещо, което ме кара да очаквам звук, подобен на резонанса от обтегнат лък, но вместо това дочувам пронизителен вой, вик, който би могъл да мине и за крясъка на едра, но непозната на науката птица. Отварям очи.
Нещо топло, лепкаво и тъмно пада върху рамото и страната на шията ми. Губя самообладание, а антрето на Микаел в моите очи е тясно като фуния, ясно и все пак изпълнено със сипещ се сняг. Някъде в полезрението си през улея виждам черно-червения чадър на пода – пръчките му са начупени от едната страна, а иззад гънките на закачалката се подава чудовището, потърсило прибежище там. Чудовището, останало неподвижно след удара ми – като черна, рогата, зъбата и ноктеста статуя с остри контури. Ангела, който е коленичил до него, изплюва думите:
– Върви по дяволите, Мартес, чу ли ме, върви по дяволите, и то бързо! – и в гласа му няма капчица предупреждение, призив за бягство или загриженост за мен, просто чиста омраза.
Вдигам ръка към бузата си, слепоочието; усещам, че кожата е раздрана както по лицето, така и по скалпа ми, шурти кръв, която образува локвички на пода, а предницата на дънките ми мокри и студенее от урината. И насред целия този сюрреализъм Микаел се е втренчил в мен, опрял коляно сред намачканите палта от закачалката, гушнал Лукавия...
Издателство Персей
Никога преди залез в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар