Джералд Даръл >> Срещи с животни

Прошнуровани и пронумеровани по даръловски...

   Винаги съм се изненадвал как по цял свят хората не обръщат и капка внимание на заобикалящата ги фауна. За тях и в тропическия лес, и в саваната, и в планините, сред които живеят, очевидно не съществува никакъв живот. Очите им виждат само някакъв стерилен пейзаж. Този факт ми беше натрапен за сетен път по време на последното ми посещение в Аржентина. В Буенос Айрес се запознах с един англичанин, който беше прекарал целия си живот в тази страна, но не можа да се начуди къде сме тръгнали с жена ми да ловим животни в пампасите.
   – Но там няма нищо, скъпи приятелю! – възкликна.
   – Защо? – озадачих се, понеже ми се беше сторил интелигентен човек.
   – Че то цялата пампа не е нищо друго освен трева и пак трева – заразмахва бойко той ръце в желанието си да ми покаже докъде стигала тревата. – Нищичко няма там, скъпи приятелю, абсолютно нищо, освен трева и тук-там по някоя крава.
   Да, едно такова най-грубо описание на пампасите не е много далеч от истината, ако се няма предвид фактът, че тази огромна равнина се състои не само от крави и гаучоси. Изправен насред пампасите, можеш да се въртиш бавно на триста и шейсет градуса и ще видиш единствено легнала хоризонтално като маса за билярд трева, стигаща чак до хоризонта и прекъсвана само тук-таме от купчини гигантски магарешки бодили, високи около два метра и приличащи на несравними с нищо сюрреалистични свещници. Изпънал се под парещото синьо небе, този пейзаж може наистина да ти се стори мъртъв, но под трептящия плащ на тревата и сред горичките сухи, трошливи стъбла на магарешките тръни съществува един невероятно разнообразен живот. И ако тръгнеш на кон в най-голямата жега през този тревист килим или си запробиваш път през гигантска гора от бодили, при което крехките стъбла пукат и пращят под теб със силата на фойерверки, малко неща би видял, с изключение на птиците. На всеки четирийсет-петдесет метра ще срещнеш по някоя подземна сова, изпъчила се като гвардеец на пост върху туфа трева до дупката си, да те приковава с невярващ смразяващ поглед, а щом се приближиш, подхваща нервен притеснен танц, след което полита безшумно над тревата.
   Движението ти неминуемо попада в полезрението и бива незабавно докладвано от наблюдателите на пампасите – черно-белите маскирани калугерици, които щъкат скришом насам-натам, привеждат глави и не те изпускат от взора си, докато в един момент не се вдигнат на шарените си криле и захванат да кръжат отгоре ти и да пищят тревожно „теро-теро-теро... теро... теро“, известявайки по този начин присъствието ти на всичко живо в радиус от няколко километра. Някъде там, далеч, други калугерици подхващат пронизителния зов, докато в един момент вече имаш чувството, че виковете им огласят цялата пампа. И няма живо същество, което да не е нащрек или да не проявява подозрителност. Пред теб два от привидно умрелите клони от скелета на мъртво дърво изведнъж разперват криле и се издигат към парещото синьо небе – каракари чиманго с внушителни ръждиви и бели пера и дълги стройни крака. А онова нещо, което ти е заприличало на свръхголяма туфа изсушена от слънцето трева, най-неочаквано се изправя на дългите си яки нозе и се понася с огромни плавни крачки и изпънат врат, слаломира изящно между магарешките бодили, а ти едва сега си даваш сметка, че не е било туфа трева, а обикновено нанду, притаило се с надеждата, че ще го подминеш, без да го забележиш. Така че разгласяването на присъствието ти от страна на калугериците си има и хубава страна: създава паника сред останалите обитатели на пампасите и ги кара да се покажат.
От време на време стигаш до някоя лагуана – плитко езерце, заобиколено с тръстика и няколко недорасли дървета. И попадаш на дебелите му зелени жаби, които, когато са разтревожени, скачат върху теб със зейнали уста и издават страховити крясъци. А подир жабите през тревата се плъзгат тънки, дълги змии, украсени в сиво, черно и яркочервено, та приличат на вратовръзките на някое английско частно училище. В шавара почти гарантирано ще намериш гнездо на качулата паламедея – птица, наподобяваща огромна сива пуйка: рожбата клечи в леката вдлъбнатина върху изпечената от слънцето земя, жълтее като лютиче, но не потрепва дори докато копитата на коня ти я прекрачват; в това време родителите крачат тревожно насам-натам и тръбят уплашено, а между крясъците дават, но с по-тих глас, инструкции на отрочето.
   Такава е пампата през деня. А вечерта, докато се прибираш, яздейки, у дома, слънцето залязва сред пламнали цветни облаци, патици долитат да се скупчат из лагуаните и при кацане разпращат вълнички из тихите води. Ятца розови лопатарки се спускат на розови облаци да се хранят из плитчините сред преспите от черношиести лебеди.
   Яздиш през бодилите и колкото по-тъмно става, толкова по-голяма е вероятността да срещнеш някой броненосец, превил се като странна механична играчка, да се прокрадва в търсене на препитание; или пред теб ще се изправи скункс, блещукащ ярко в черно и бяло на фона на падащия здрач, опънал вдървена опашка и потропващ нервно и предупредително с лапи.
   Това бяха първите ми впечатления от пампасите, и то само за няколко дни. А приятелят ми, прекарал целия си живот в Аржентина, така и не беше разбрал за съществуването на този малък птичи и животински свят. За него пампасите си оставаха „нищо, освен трева и тук-там по някоя крава“. Направо да го съжалиш...

Преводач Венцисав К. Венков

Издателство Колибри