Парижкият екип вече беше там. Ръководеше го Оливие. Ейприл си го представи как се разхожда из апартамента с таблет в ръка и си води бележки с костеливите си изкривени пръсти. Беше се обадил, за да поиска подкрепление от Ню Йорк, тъй като имаха нужда от още един оценител, и по-специално от експерт в областта на мебелите, който да повдигне доста слабото им реноме в тази област. Според шефа на Ейприл в седемстайния апартамент имало „достатъчно мебели да се обзаведат дванайсет луксозни бардака“. Очакванията на Питър бяха ниски. На Ейприл – високи, макар и по различни причини. В крайна сметка се оказа, че и двамата грешат.
... – Ти си моята късметлийка – продължи Трой. – Париж ще те спаси. Ще те спаси от още една досадна вечер, прекарана в компанията на капиталистическите търтеи.
– О, да, тези ужасни капиталисти – Ейприл извърна поглед нагоре и продължи с лоша имитация на британски акцент. – Тооолкова съм щастлива, че няма да съм сред тази пасмина. Просташката им мания да печелят пари! Нямат абсолютно никаква класа.
Надяваше се вялият опит да се пошегува да е успял да прикрие тъгата ѝ. Наистина се чувстваше късметлийка. Но причината не беше фактът, че ще избегне префърцуненото служебно събиране, нито срещите tete-a-tete с най-умните (и най-непоносими) хора от Уолстрийт.
Не, Ейприл би могла да разговаря с тях, макар да не знаеше какво се е случило на азиатските пазари тази сутрин. Можеше да понесе дори поредната красива съпруга, завоевание на някой от присъстващите, която неизменно ще прекали с шампанското, ще прекара половината вечер, удивявайки се на множеството дипломи на Ейприл, и накрая ще започне да подвиква на всеки в близост до нея:
– Жената на Трой има диплома за мебели!
Но Ейприл вече почти не помнеше кога за последен път бяха обърквали докторската ѝ степен по история на изкуствата с тапия за търговия в мебелен магазин. Напоследък Трой почти никога не я канеше да го придружава. Все „се отбиваше“ на събирания, „на които съпругите не бяха поканени“, или пък на такива, които бяха „прекалено досадни“, за да присъства Ейприл. Точно в това беше проблемът. Трой ѝ казваше, че е късметлийка, че се е отървала, но тя някак не можеше да изпита благодарност, че се е измъкнала от събиране, на което така или иначе не е било предвидено да присъства. Или още по-лошо, в което компанията ѝ би била нежелателна.
Спря да я взема със себе си още когато отношенията между тях бяха относително добри. А сега, кой знае? Дали от нея изобщо се очакваше да отиде? В крайна сметка Ейприл наистина имаше чувството, че е „късметлийка“ и се е „отървала“, защото билетът до Париж я освобождаваше от задължението да разсъждава върху липсата на покана за вечерта. Не беше необходимо да се пита дали е било нарочно.
– Трябва да поработиш върху акцента си – каза Трой и се приближи до нея.
– Само за протокола... – започна Ейприл и отблъсна ръката на Трой, който се опитваше да ѝ помогне за куфара. – Истински се забавлявам на служебните ти събирания. Хората там са интересни. Разговорите са оживени.
– Лъжкиня!
Извърна се обратно към огледалото и си хвърли таен поглед. Ейприл така и не можеше да разбере дали го прави, защото подозира, че го наблюдава, или защото предполага, че гледа встрани.
– Какво толкова важно има, че се налага да заминеш още тази вечер? – попита той с престорена небрежност, което беше знак, че изпитва някои подозрения.
– Знаеш как стават тези неща – отвърна Ейприл и се зачуди дали загрижеността му е искрена. – Случаят с мебелите не търпи отлагане. Трябва да съм там, преди конкуренцията да разбере за разпродажбата.
– Но обикновено не отсъстваш повече от седмица, най-много десет дни, и винаги е с достатъчно предизвестие. Малко е смущаващо да получа съобщение, което гласи: „Трябва да замина извън града“; и когато се прибера, да установя, че жена ми си събира багажа и ще отсъства цял месец.
Наистина ли? – искаше да попита Ейприл. – Наистина ли това толкова те притеснява?
При нормални обстоятелства може би щеше да се пошегува, че той е късметлията, тъй като жена му заминава. Но белезите бяха прекалено пресни и прогнозата за бъдещето твърде неясна за подобни шегички.
– И аз съм изненадана, че се налага да замина веднага – отвърна Ейприл. Наистина беше изненадана, но и благодарна. – Според хората ни в Париж става въпрос за изключителна находка. В Южна Франция е починала една жена, собственичка на апартамент на площад „Пигал“, който семейството ѝ притежава повече от век. Всъщност не е бил техен, но в продължение на сто години са го държали под наем.
Докато говореше, раменете ѝ започнаха да се отпускат, а мускулите на челюстта ѝ вече не бяха така здраво стиснати. Бяха навлезли в тема, която Ейприл знаеше как да управлява.
– Жената – продължи тя, – която е починала, не е влизала в апартамента от 1940 година. Никой не е влизал там. Все си мисля, че тази информация може и да не е вярна. Може би истинските дати са се загубили някъде в превода. Може би апартаментът е бил затворен след някой неприятен развод в края на деветдесетте.
Усети как цялата настръхва при думата развод, но вече беше късно. Вече бе казана. А до този момент толкова внимаваше да я избягва.
– Седемдесет години! – възкликна Ейприл и гласът ѝ се извиси до четириметровия таван. – Направо невероятно!...
Издателство Софтпрес
Парижкият апартамент в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар