Звуците на нощта са не толкова натрапчиви, сенките са като позната прегръдка. В светлината на единствената свещ моят свят изглежда много по-голям, отколкото е, толкова голям, колкото беше преди. Предполагам, че това е проклятието на смъртните да изстрадват времето, което се стеснява и свива, да знаят, че нищо никога няма да изглежда толкова широко, открито, достижимо, колкото в младостта ни.
В живота си съм имала повече поводи от повечето хора да размишлявам за хода на годините. Но едва сега, в този тих час, когато всички, които ме заобикалят, са се предали на съня, мога да виждам ясно. Знанието е утеха дар, който не искам да пропилея в ответни обвинения или напразни разкаяния. Историята може и да не прощава, аз обаче трябва да простя.
Това ме води до тази празна страница, до заостреното перо и мастилницата. Ръката ми не трепери толкова много; краката не ме болят така, че да не мога да седя в това величествено, макар и малко оръфано кресло. Тази вечер спомените са ясни и живи, а не мимолетни; разбуждат ме и ме примамват. Не ме измъчват. Ако затворя очи, мога да помириша дима и жасмина, огъня и розите; мога да видя алените стени на любимия си дворец, отразени в очите на дете. Тогава започна всичко с падането на Гранада.
Затова тази вечер ще дам показания за миналото. Ще опиша всичко, което съм преживяла и видяла, всичко, което съм сторила, всяка тайна, която съм скрила.
Ще си спомня, защото една кралица никога не може да забрави.
Бях тринайсетгодишна, когато родителите ми завладяха Гранада. Беше 1492 година, годината на чудесата, когато продължилото триста години господство на маврите рухна под мощта на нашите войски и разделените испански кралства най-после се обединиха.
От самото си раждане живеех в кръстоносен поход. Всъщност често ми разказваха как родилните болки връхлетели майка ми, докато се подготвяла да се присъедини към баща ми при една обсада, и я накарали да се отправи към Толедо, за да роди ненавременно прекъсване, което не ѝ се харесало, защото само след часове ме подарила на дойка и се върнала към битките си. Заедно с брат си Хуан и четирите си сестри израснах в хаоса на постоянно обикалящ двор, който не спираше да се мести според изискванията на Реконкистата, кръстоносния поход срещу маврите. Заспивах и се събуждах с оглушителното тракане на хиляди мъже в брони; с животни, които влачеха катапулти, обсадни кули и примитивни оръдия; с безброй каруци, натоварени с дрехи, мебели, провизии и домакински прибори. Рядко се наслаждавах на усещането на мрамор под краката си или стряха над главата си. Животът се състоеше от редица от шатри, издигнати на камениста земя; от неспокойни учители, които дърдореха уроци и потръпваха от свистенето на пламтящи стрели над главите ни, а в далечината блъскането на камъни унищожаваше поредната крепост.
Завладяването на Гранада промени всичко за мен и за Испания. Тази така желана планинска крепост беше най-великолепното бижу в изчезващия свят на маврите; и родителите ми Исабел и Фернандо, Техни католически величества, владетелите на Кастилия и Арагон, се заклеха да я сравнят със земята, но да не търпят несекващата съпротива на неверниците...
Художник Виктор Паунов
Няма коментари:
Публикуване на коментар