Ги дьо Мопасан >> Един живот

Жана мечтае за любов, на която да се отдаде с цялата си душа

   Младият мъж още пазеше важното изражение на красивото си лице, но девойката, обзета от внезапно вълнение, съвсем отмаляла, се разтрепери и зъбите ѝ затракаха. Мечтата, която я преследваше неотлъчно от известно време, изведнъж, като в халюцинация, ѝ се стори действителност. Някой бе споменал за сватба, тук свещеник благославяше, хора в одежди пееха молитви. Нея ли венчаваха?
   Нервна тръпка ли пробягна по пръстите ѝ, или чувството, което напираше в сърцето ѝ, се предаде по вените и на сърцето на съседа ѝ. Разбра ли той, отгатна ли, или и той като нея бе обзет от любовен шемет? Или пък просто знаеше от опит, че никоя жена не може да му устои? Тя забеляза внезапно, че той стиска ръката ѝ, отначало лекичко, после по-силно, още по-силно, до болка. И без лицето му да трепне, без някой да забележи, той промълви, да, разбира се, съвсем отчетливо промълви:
   – Жана, само да поискате, това ще бъде нашият годеж!
   Тя наведе глава с бавно движение, което може би означаваше „да“. А свещеникът, който още ръсеше със светена вода, пръсна няколко капки по пръстите им.
   Обредът свърши. Жените се изправиха. Връщането стана в пълен безпорядък. Кръстът в ръцете на детето бе загубил своето достойнство, носеше се бързо, люшкаше се наляво-надясно или силно се накланяше напред, като едва не го удряше по носа. Свещеникът не се молеше вече, а препускаше след него. Псалтовете и тръбачът свиха в една уличка и изчезнаха – отидоха да се преоблекат по-скоро, а моряците бързаха на групички. Една и съща мисъл сякаш пораждаше в главата им миризма на кухня, удължаваше крачките, пълнеше устата със слюнки, слизаше чак до корема и караше червата да къркорят.
   В „Тополите“ ги чакаше славна закуска.
   На двора под ябълките бе сложена голяма маса. Шестдесет души моряци и селяни насядаха около нея. Баронесата седеше в средата между двамата свещеници – на Ипор и на „Тополите“. Срещу нея бе седнал баронът между кмета и жена му, мършава, позастаряла селянка, която леко кимаше на всички страни. Лицето ѝ беше тясно, стегнато в голяма нормандска забрадка – същинска кокоша глава с бяла качулка, – а очите ѝ бяха кръгли и вечно учудени. Тя ядеше бързо-бързо, по мъничко, като че кълвеше с носа си от чинията.
   Седнала до кръстника, Жана тънеше в блаженство. Не виждаше нищо, не разбираше нищо, мълчеше със замаяна от радост глава.
   – Как е малкото ви име? – попита тя.
   – Жулиен – отвърна той, – не знаехте ли?
   Тя не му отговори, но си помисли: „Колко често ще повтарям това име!“.
   Когато обядът свърши, оставиха двора на разположение на моряците и минаха от другата страна на замъка. Баронесата се зае да прави упражнението си, поддържана от барона. Двамата свещеници вървяха от двете ѝ страни. Жана и Жулиен се отправиха към горичката, тръгнаха по сенчестите пътеки. Неочаквано, той хвана ръцете ѝ.
   – Кажете, искате ли да бъдете моя жена?
   Жана и този път наведе глава; и понеже той шепнеше: „Отговорете ми, моля ви се!“ – тя бавно вдигна поглед към него и той прочете отговора в очите ѝ...

Издателство Хермес

Един живот в Pimodo