Онзи ден се случи едно събитие, което бе отразено във Фейсбука, но не и в цялото му великолепие. Ако позволите, ще разкажа. Закъснях и залата бе пълна. Литературният критик бе получил страшна уртикария от въздуха в помещението или от някое случайно ръкостискане и бързаше да приключи с представянето на книгата. Лицето му бе на червени петна. Малко е да се каже, че редеше хвалебствени думи. Той подреждаше мислите си в една спираловидна логика, която можеше да бъде разбрана само от най-начетените в залата, и успяваше при всяко възкачване на спиралата да намери още по-изискани похвали за авторката. Тя мигаше приветливо. Бе облечена модно елегантно и неспасяемо бедно. Лицето ѝ стоически грееше под напора на смесени чувства.
В публиката имаше младежи, които приемаха всяка дума за истина. Имаше обикновени хорица, които по навик потропваха от крак на крак. Имаше представител на Културата, на когото речта на критика се стори прекалено дълга. Всъщност той не беше от Културата, а от Образованието. Бе дошъл да замести един колега. Неговата тясна специалност не бе литературата, а програмата за предучилищните паралелки. Тъй като тази програма в същината си не се променяше, всеки нов на този пост в министерството се занимаваше да състави ново и по-изчерпателно название на иначе простото „седмична програма“. Експертът бе съставил следното название: „Седмично разпределение на задължителните регламентирани и нерегламентирани в дните на седмицата ситуации по образователни направления при полудневна организация на взаимодействието“*
Сами разбирате, че след като експертът бе успял да създаде такъв шедьовър, то думите на критика му звучаха постно.
Другите все още слушаха внимателно представянето на книгата.
– Каква е тази безпардонна измислица? Къде са доказателствата? – извика един от залата. Критикът продължи, без да го удостои с внимание.
– Истината е, че този текст е празен – извика пак онзи. Гласът му не търпеше възражения.
– Млък да чуем! – каза му някой.
– Какво още искате да чуете?! – извика натрапникът.
– Добре, ще отговоря – каза критикът помирително. – Този текст е многопластов. При внимателен прочит се вижда, че произведението крие много; наративът е приютил алюзии, скрити метафори...
– Да бе, да, знам ги тия – каза нарушителят на спокойствието.
– Я млък! – скараха му се пак.
Грубиянът не смяташе да млъкне. Разпори публиката, излезе пред микрофона, замълча, за да събере погледите, и започна:
– Знам ги тия трикове. Говорите напразно, всеки може тъй. При четене, ще кажете, пинеалната жлеза на автора се забива в очите на четящите, пробожда ги до място със смисъл и оттам потичат фабули. Читателите започват да разбират извисеното в иначе простичките думи. Така, така, тук има смисъл, казват си те, и дузина измамни неща възникват едновременно в света. Авторът тях нито ги е мислил, нито ги е казал. Та кой може да предвиди свободните асоциации, които думите пораждат? Писателят? Какво да кажем за него? – Говорещият погледна авторката. – Дългите пипала на изкривено възприятие са полазили тази жена, писател или компонист на думи, и тя мисли, че е гений или поне слуга на някой мъдър бог. Но има отплата за тази заблуда, скъпа. Писателят прилича донякъде на пияница, който си мисли, че като си върне бутилките, ще забогатее. Но не става тъй. Пишещият работи в девалвирала валута. Винаги получава старите пари.
– Аз те познавам – обърна се една жена от залата към говорещия, – ти си този, който се самоуби.
– Да, обаче съм тук с минимални телесни загуби и запазен ум. Имам петдесет шева, но съм същият, че и отгоре – викна човекът пред микрофона. – Аз съм псевдоним на предишния си Аз. Под псевдоним лесно се казват всякакви неприлични и неудобни работи и затова съм тук. Искам като мен всички автори да се самоубият веднъж завинаги и после, като оживеят, да не се държат така супериорно като олигофрени сред пълни идиоти. Всичко е относително, казвате вие, ама не е! Хората напоследък деградират осезаемо. Я се вижте всички. Кога преди залите са миришели на мърша и клозет, а?! Откога стана така, че всяко културно събитие смърди на обор?
В залата доста от посетителите бяха изклошарясали, не бяха яли като хората от дни и мисли за самоубийство им бяха минали набързо през главите, та почувстваха говорещия близък. Загледаха го уважително, с универсалното изражение на слепци, слушащи Вагнер.
– Знаете ли – продължи човекът, – че когато Дикенс е чел пред публика, дамите са припадали, а мъжете са получавали конвулсии. Кой е обяснявал на събралите се скритото в текста, когато думите са ги удряли като докерски юмрук? Наивници, ще кажете. Припадничави, селски хора, ама не, не са били такива. Думите едно време са имали смисъл и са звучали едно към едно. Кой тогава е работил другите с евфемизми? Никой. Долу евфемизмите – каза човекът, слезе от подиума и си тръгна.
– Остани за коктейла поне – каза му една сродна душа.
– Какви коктейли, бе?! – отвърна онзи. – Тук няма коктейли, има само вино.
Експертът от Образованието също си тръгна. Той проиграваше в ума си многопластовите значения на измисления от него термин „полудневно взаимодействие“. Ето например, сети се той, ако шестгодишното дете срещне на улицата първата си учителка и ѝ каже весело „Здравейте, госпожо!“, то тя с пълно право може да му отвърне: „Детенце, сега сме извън полудневния цикъл на взаимодействие, така че я се пръждосвай“.
–––––––
* Название на седмичната програма на предучилищна паралелка. Текстът е взет от реално съществуващ документ, циркулиращ из предучилищни класове и спуснат от по-висш разум. Блестящата мъдрост на този текст дори и след сто години, ще е недостижима за умовете на шестгодишните, камо ли пък на техните родители, свикнали да търсят логика във всичко
Издателство Сиела
Натюрморт с мъже в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар