жизнено важен орган, наречен лято.
Изобщо не осъзнава, че едно хлапе се нуждае от този орган толкова, колкото и от черен дроб или далак.
Чувствам се така, сякаш цялото ми тяло е насинено от това, че отново съм в училище. А още дори не съм влязъл в час. Може би ако отида при медицинската сестра, тя ще се съжали над мен и ще ми включи някоя животоподдържаща система. Но преди да успея да измисля точно как да я убедя, приятелят ми Мат ме удря в ръката и слага край на фантазиите.
– Тази година със сигурност няма да е толкова зле, колкото предишните.
Мат забелязва, че от ръкава на ризата му стърчи етикет и го издърпва, докато говори.
Когато разбрахме, че тази година ще ни преподава господин Марони, с Мат почти се зарадвахме, че започваме училище.
– Ще бъде страхотно най-после да имаме мъж за учител, никога досега не сме имали, освен по физическо.
Представям си училище, пълно с мъже учители, удобни фотьойли, картофен чипс и телевизори с плосък екран.
Мат ме изтръгва от бленуването, като издава един от онези дразнещи звуци, с които се обявяват отпадналите участници в телевизионни състезания.
– Току-що обявиха, че бащата на господин Марони е починал преди два дни и господин Марони се мести в Синсинати, за да се грижи за майка си.
– КАКВО?
Първият учебен ден е достатъчно гаден и без да те удрят в стомаха, докато още си в коридора.
– Да ти кажа ли кой ще ни преподава вместо него? – пита Мат.
Дори не ми се иска да си мисля кой ще е господарят на личната ми вселена тази година.
– Госпожица Макгъдел.
Не че не харесвам госпожица Маккодъл – тя е мила, млада и има супер-руса коса, но ни беше учителка още в предучилищната група и въпреки че с Мат вече сме направо възрастни, продължава да ни третира като малки деца. Когато бяхме на пет, нямаше проблем да ни гъделичка в междучасието и да ни напомня, че няма нищо против да я наричаме госпожица Макгъдел, но сега си е направо срамно да я срещаме по коридора...
Няма коментари:
Публикуване на коментар