В късния следобед пиеше бърбън с лед на верандата на къщата си, а после искаше бастуна и шапката си, за да слезе до селото по криволичещия между портокаловите дървета път. Понякога спираше, за да откъсне някой плод и да се наслади на сладкия и свеж сок на вътрешността му. Вдишваше влажния аромат на полюляващите се от морския бриз кокосови палми, докато вървеше между тях, а стъпките му се ускоряваха, когато до него достигнеше музиката от бордеите на пристанището, с мулатките с раздалечени черни очи.
Беше женкар, като повечето мъже, които бяха построили света, имаше лошия навик на определено време да овдовява (цели три пъти) и нямаше нито един потомък, който да продължи родословното му дърво. Понякога си даваше сметка, че животът му пресъхва по-бързо от петролните му кладенци в Тексас, и тогава търсеше безсмъртието из уличките на селото. Вричаше се във вечна любов на тези, които най-малко го заслужаваха, в отговор получаваше обещание да не бъде забравен никога и отказваше да плати последната си чаша, за да има претекст след тази нощ за още едно посещение на същото място – да уреди дълга си. После, препъвайки се, се прибираше в къщата, която го посрещаше току-що събудена и с отблясъците на утрото по колоните на огромната фасада.
Млад слуга със загоряла кожа му отваряше вратата и той пресичаше първо антрето, от което започваше двойно стълбище. Следваше салон, в който завесите танцуваха от лекия сутрешен бриз, и след него още един, по-голям, окупиран от огромен бял роял, коктейлбар с плот от масивно дърво и няколко високи стола, тапицирани с кожа от зебра. После идваше ред на трапезарията с порцелан от Талавера, кристал от Бохемия и полилей от Мурано. Накрая бе панорамната тераса, от която в един септемврийски следобед на хиляда деветстотин петдесет и първа година видя да пристига кораб, който му се стори различен от останалите.
Това се случи три или четири седмици след като се приземи на летището в Гереро и се настани в това бездушно имение, в което никога не успя да спи спокойно. Нито когато беше жива мексиканката Глория, третата му съпруга, която подправи първите години от старостта му с чили, нито когато остана сам със своята Катрина*, покрила с тюл, пера, коприна и дантела черепа на това толкова красиво, толкова сладко лице, което понякога му се явяваше насън, за да го предупреди, че скоро, вече съвсем скоро, ще го посетят мариачите на смъртта.
Онази вечер в къщата имаше стотина души, а пред пианото седеше елегантна жена. Мъжете бяха с бели смокинги и черни папийонки. Дамите носеха дълги копринени ръкавици, бяха с голи гърбове, разпуснати коси и усмивка на устните. Балконите бяха отворени, фенерите – запалени. На панорамната тераса четири-пет групички пушачи разговаряха за цената на царевицата, за хубавото кафе и за лошото правителство, докато цигарите им догаряха, а звездите над тях изгряваха.
Тези неща не интересуваха Томас Бувиер. Осъзнал, че е стигнал до предпоследната глава от романа на живота си, единственото, което имаше значение за него, бе да се чувства жив и го постигаше по този начин – стъпил с единия крак сред висшето общество, а с другия нагазил в калта на бедняшките квартали.
Стоеше прав с лице към залива, с полупразна чаша в едната ръка и хаванска пура в другата, когато чу сирената на приближаващия се към пристанището кораб. Беше един от онези товарни съдове, които идваха сякаш от друг свят и чиито корита носеха следи от удари в лед и морски вълни. Не навлизаше предпазливо в пристанището, а с изправен нос, целият осветен, хвърляйки светлина между металните контейнери. Десетки мъже и жени бяха на борда му и с лакти се опитваха да си направят място до парапета на най-горната палуба, за да станат свидетели на маневрата по акостирането и да видят как ще се свържат съдбите им с тази плодородна, спокойна и свободна земя, която ги посрещаше с отворени обятия.
Не каза нищо на никого. Само взе бастуна си и излезе през главния вход. Пое надолу по пътя с кокосовите палми, който бе изминавал толкова пъти по тъмно, и когато излезе от зеления им лабиринт, се озова в друг – от кирпич и вар, между огради, пазарски сергии и кръчми. После тръгна по улицата, която водеше към пристанището, и по спомен намери онова подозрително кафене за контрабанда, от което имаше навика да присъства на разтоварването на хора и стоки, идващи от другия бряг на океана. Седна на един плетен стол с лице срещу платформата за пътници, запали най-накрая пурата си и сред струйките бял дим я видя да идва.
На лунна светлина силуетите на хората излъчваха нещо, по което още със стъпването им на кея Томас можеше да разпознае кой ще оцелее и кой ще загине, кой ще пусне корени и кой ще изсъхне, кой ще победи и кой ще бъде победен. И когато между морето и земята различи силуета на Грета, разбра, че тази жена идва, за да остане. И да вземе всичко.
Десетсантиметрови токчета, ясни очи, тъжни устни, права пола, бяла блуза и водопад от руси кичури, спускащи се по извивките на тялото. С горните зъби хапеше долната си устна до кръв. Дългите ѝ нокти бяха вкопчени в сива чантичка. Притискаше я до гърдите си толкова силно, сякаш в нея бе цялата ѝ надежда да се задържи на повърхността, докато другите около нея се давят. Поколеба се за момент, когато за пръв път стъпи на твърда земя. Очите ѝ обходиха светлините на пристанището, след което тръгна напред със странна увереност, все едно познаваше мястото много добре.
Когато мина покрай Томас Бувиер, косата ѝ се заплете в дима от пурата му и за кратко двамата вдишваха един и същи въздух. Беше само момент, неуловим за страничния наблюдател, но достатъчен за този старомоден джентълмен да усети върху раменете си тежестта на стоте години самота от бъдещия роман на Гарсия Маркес и да вземе твърдото решение отново да бъде млад...
–––––––
* Емблематична фигура от мексиканската култура, изобразяваща смъртта и начина, по който мексиканците я възприемат. Всяка година в Деня на мъртвите Катрина вади от гроба си най-хубавите си и богато украсени одежди, за да покаже, че е най-важната между живите. Образът е създаден от карикатуриста Хосе Гуадалупе Посада. – Б. пр.
Издателство Хермес
С вкус на прясна лимонада в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар