сряда, 4 март 2015 г.

Глен Купър >> Дупка в тъканта [ Книга 1 от Прокълнати ]

Злото никога не умира

   Емили чу бързо приближаващите стъпки зад гърба си. Преди да се обърне срещу заплахата, тя напрегна мускули и пое дълбоко дъх.
   Издиша рязко при вида на мъжа с ножа.
   Още от дете я бяха учили да не се изправя срещу опасността, а да бяга от нея, но сега това бе немислимо. Нападателят бе само на една ръка разстояние и устремът на движението му даваше предимство.
   Тренираните ѝ рефлекси се задействаха.
   Отби ножа с рязък страничен удар с лявата си ръка и атакува с дясната, улучвайки гърлото с основата на дланта си.
   Щом мъжът залитна назад, Емили стъпи стабилно и го изрита право в слабините.
   Мъжът се свлече на земята.
   Ножът все още беше в ръката му, но не за дълго, защото тя нанесе втори ритник в юмрука му и оръжието отлетя.
   После тя побягна.
   В помещението гръмнаха аплодисменти и одобрителни възгласи.
   – Ето така се прави. Дами и господа, това е крав мага. – Дрезгавият глас на Джон Кемп се извиси над глъчката. – Добра работа, доктор Лаути – похвали я той, след което се обърна към присъстващите. – Забелязахте ли как се защити и атакува едновременно? Точно това искам да научите всички.
   Емили прие с грациозен поклон похвалите и се усмихна, когато Джон дискретно я перна по задника, докато минаваше покрай него. Седна на мястото си сред останалите курсисти, а нападателят нагласи защитните си подплънки, готов за следващата жертва.
   След края на часа курсистите си събраха нещата и излязоха от почивния център. Емили изобщо не бързаше и когато останаха само двамата с Джон, той бавно приближи и нежно я взе в обятията си.
   – Бих могла да те отблъсна – каза тя, когато устните им се разделиха.
   – Радвам се, че не ми отвърна с бърз ритник по макаричките.
   – Господи, направо си несравним в подбирането на сравнения.
   – Животът е постоянно учение.
   Двамата бяха симпатична двойка. Емили бе висока, но Джон я надвишаваше с една стъпка. Той бе тъмен, с късо подстригана кафява коса, гъста като конска грива и кестеняви очи. Тя бе синеока естествена блондинка, имаше лекия акцент и упоритостта на шотландския си баща и светлата кожа и стоицизма на шведската си майка. Джон пък беше типичен американец. И двамата бяха със спортни фигури. Работата му често изискваше физическо натоварване и на четиресет и три той все още беше във върхова форма, с дълги крайници и широк гръб. Тя бе на трийсет и седем. Работеше на бюро. Трябваше да полага усилия да се поддържа и курсовете на Джон по израелска самозащита бяха едно от средствата да го прави.
   – Трябва да бягам – каза тя.
   – Какво ще правиш довечера?
   – Налага се да се върна в лабораторията. „Херкулес“ стартира след два дни.
   – Надявах се да прекараме заедно нощта.
   – Луда съм по теб, но точно сега „Херкулес“ ме подлудява повече.
   – Нервна ли си?
   – Ти как мислиш?
   – Вчера в един жълт вестник излезе статия, че „Херкулес“ щял да създаде микроскопични черни дупки, които щели да унищожат света.
   – Не затормозявай хубавата си главица – рече тя. – Няма да пратим чудесната ни планета по дяволите. Повече се тревожа, че ще потрошим играчка за трийсет милиарда долара. Подобно нещо страшно ще ядоса мама и тате. И между другото, защо четеш боклучавите таблоиди?
   – Защото на третата страница има момичета.
   – Така си и знаех.
   – Когато експериментът тръгне, искам да подновим нашите преспивания.
   – Превръщат се в нещо като навик, а?
   Той прокара големите си длани по гърба ѝ.
   – Имам и по-лоши навици. Казвали са ми, че имам пристрастяваща самоличност.
   – Мисля, че аз ти го казах.
   – Лекувам някои от лошите навици.
   – Пушене – да. Жени – да се надяваме, че с изключение на благоверната, също. Пиячка – е, работим по въпроса.
   – Животът ми, сведен до списък.
   Тя го целуна отново и се отдръпна.
   – Освен вехненето по мен, с какво смяташ да запълниш вечерта?
   – Сигурно ще пусна пералнята.
   – Гледай да разделиш бялото пране от цветното.
   – Щом го чувам от човек, занимаващ се с физика на елементарните частици, ще приема съвета сериозно.
   В осем вечерта главната лаборатория на МААК беше оживена като през деня. Колайдерът бездействаше две години и натискът за успешно и навременно рестартиране се усилваше. Повреда в една от намотките бе довела до изключване на магнит, последвано от експлозия на хелий и пожар. Нужни бяха шейсет милиона долара за смяната на над сто повредени свръхпроводящи магнити и поставките им и за почистване на замърсените вакуумни тръби. Политическите поражения обаче бяха по-трудни за поправяне. Политиците от двете страни на Атлантика виеха за кръв. Пръскането на милиарди за изследване на екзотични субатомни частици беше трудно за преглъщане и в най-добрите времена.
   Като директор на проект „Херкулес“, Емили носеше главната отговорност за провеждането на стартовите симулации и затова тази вечер беше ангажирала голяма част от капацитета на главния компютър.
   – Почти приключихме, нали?
   Тя не откъсна поглед от екрана.
   – Почти, Хенри. След около четиресет минути.
   Хенри Куинт, с невъзмутима физиономия и четвъртита челюст, никога не хвалеше и не кастреше хората си право в лицето. Въпреки схващането, че американските мениджъри са прями, Куинт си служеше по-византийски начини да решава организационни въпроси и предпочиташе хората да научават мнението му косвено или чрез намеци.
   – Разбирам. Инженерите чакат. Трябва им много изчислителна мощ за тестване на намотките.
   – Четиресет минути.
   – Чух. Ще им кажа да се свържат директно с теб, ако времевата рамка е проблематична.
   Генералният директор на МААК излезе, оставяйки я да си мърмори гадости под нос. Куинт беше неин шеф от шест години, но тя така и не се сближи с него. За разлика от предишния ѝ шеф, който беше фанатично предан на работата си, Куинт бе повече администратор, отколкото учен. Емили не поддържаше никакви връзки с него извън работата. Не така стояха нещата с общителния му предшественик. Пол Лумис ѝ липсваше до болка. Единствените неща, които я караха да продължи, бяха „Херкулес“ и перспективите за сливането.
   Надяваше се, че след сливането всичко ще стане по-розово. Поне щеше да има друг генерален директор.
   Масивният англо-американски колайдер беше огромният братовчед на Големия адронен колайдер на ЦЕРН в Швейцария. Швейцарският ускорител, който беше истински гигант навремето, имаше двайсет и седем километрови тунели дълбоко под швейцарската и френската провинция. МААК беше шест пъти по-голям, с дължина около сто и осемдесет километра. Тунелите, следващи грубо М25, която обикаляше Лондон и предградията му, бяха прокопани на около сто и петдесет метра под магистралата. Комплексът на главната лаборатория се намираше източно от Лондон, в Дартфорд, и представляваше купчина архитектурно незабележителни постройки в покрайнините на големия град.
   МААК беше построен с намерението да бие Големия адронен колайдер по типичния за американците начин – „моето е по-голямо от твоето“. Когато се оказа политически трудно програмата да си намери дом на американска земя, британците бяха привлечени като партньори и след милиарди долари и десетгодишен строеж МААК отново беше готов да заработи. Ако всичко минеше добре, „Херкулес І“ щеше да изстреля протони на два лъча с мощност 20 ТеV под английската провинция, които да се сблъскат с много по-голяма сила, отколкото бяха възможностите на адронния колайдер. И ако експериментът минеше без значителни проблеми, „Херкулес ІІ“ щеше да увеличи енергията до теоретичния ѝ максимум от 30 ТеV на лъч. Ако гравитоните съществуваха, при такива чудовищни енергии МААК имаше добър шанс да ги засече.
   Гравитони.
   Субатомните частици на три от четирите фундаментални сили в природата вече бяха открити. Фотонът беше частицата на електромагнетизма. Глуоните бяха частици на силното взаимодействие, което задържаше атомните ядра в едно цяло. W и Z бозоните бяха носители на слабото взаимодействие, на което се дължеше радиоактивното разпадане. Оставаше единствено гравитацията. Всички обединяващи теории на физиката предсказваха съществуването на гравитона, но той никога досега не е бил наблюдаван. Именно гравитонът бе голямата награда.
   Гравитацията беше най-слабата от всички фундаментални сили, а колкото по-слаба е една сила, толкова повече енергия беше нужна за засичането ѝ. Така се появи „Херкулес“. Експериментите ATLAS и CMS в адронния колайдер най-сетне бяха успели да открият неуловимия бозон на Хигс. Ако всичко минеше добре, експериментът „Херкулес“ в МААК щеше да ги надмине с откриването на гравитона...

Издателство Бард


Няма коментари:

Публикуване на коментар