Ала обич и преданост избухваха като огнен плам в сърцето му: скъпи спомени, недосънувани копнежи, тайни жалби. Майстор Добрил обори чело. Две прошарени къдрици паднаха над веждите му. О, той искаше от бялата мазилка да изникнат живи и верни образите на двамата ктитори и там, сред полумрака на църквата, връз тъмната багра на фона да се закрепят безсмъртни, възкръснали в свежестта на шарката, в обичайността на стойката, в приликата на лицето, на движението.
Високите седмосвещници запращяха, пламъчетата на едрите вощеници хвърлиха игриви петна връз бялото мамещо пространство.
Нямаше време за бавене.
Войводата Витомир му бе пратил вест от Средец, че очаква наскоро пристигането на царя и царицата, които искаха да разгледат стенописите, чиято слава се разнасяше до царевград Търнов.
Сред пъстро изписаните стени зееше само това празно поле: мястото, където трябваше да се зографисат ликовете на високите ктитори: Калоян и Десислава. Тях бе оставил за най-накрая, като свидно скътан блян, сякаш дълго отлаган мечтан празник, след който вече нищо радостно не го очаква. И тоя ден бе дошел.
Майсторът стисна клепачи.
В безброй многолики образи се тълпяха пред него ликовете на севастократор Калояна и гиздавата му съпруга. На кон, отправени на лов със соколи из вековните гори на Витоша или със сведено в смирено благочестие чело сред бавното шествие от духовници и велможи, на път за тържествената служба в „Света София“, или тъй, както ги бе видял, още съвсем млади, още преди толкова години: двама стройни юноши. Сякаш вчера... Или тъй, както ги бе зърнал за последен път, в съдбовния час на раздялата. Състарени, изпити, морни, подгонени като дивеч, със смъртта по петите. Ала не. Не. Те трябваше да останат в паметта на идните поколения, тъй както Добрил ги помнеше в най-щастливите им дни: млади, хубави, с нацъфтяло благополучие в спокойния взор. Тя облечена в златно и червено, той загърнат в зелените талази на кадифената си мантия, обсипани с многоцветни скъпи камъни и бисер. С диадеми на челото...
Художникът въздъхна. Тежко се отпусна връз ниското столче, край кюлчетата с боите. Закри лице с длани.
И целият му учуден и бурен живот изникна из миналото, обгради го с измамата на изживените дни, с чара на отдавна прекараното. Безплътни сенки зашумяха наоколо, тихи, кръшни смехове отзвъннаха, нежен шепот го облъхна, конски копита ехтяха в тихи нощи, гласът на севастократор Калоян отекваше в безмълвието, скъп, незабравим. А навън златна и червена есен вихреше в багри горите на Витоша. Листата на дъбовете, на дивите круши бяха станали ръждивоалени като кръв, докато окапалата шума постилаше сърмени килими връз опустелите пътеки. Смъртта бе затворила портите на калето, мрачна тишина тежеше в празните зали.
Погледът на севастократора, крехката гиздавост на Десислава живееха още само в сърцето на художника. Само той можеше да ги върне на света. За памет и за приказ.
Спомените течаха като буен поток и увличаха Добрила все по-далеч, в ония дни, когато двете къдрици над челото му още светеха от младост и нито една бяла жичка не преплиташе буйните му тъмни коси със знака на грижата, когато в Търнов все още царуваше детето Калиман, а в Бояна бе господар братът на великия цар Йоан Асена: превисокият господин Александър...
В дните, когато един млад шаръчия стъпяше първите си крачки в друма на живота: с чисто чело, бленуващо сърце и вярна кръв...
Издателство Унискорп
Последният Асеновец в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар