понеделник, 2 март 2015 г.

Франческа Марчано >> Червената къща

Рано или късно истината излиза наяве

   Когато бяхме малки, аз и сестра ми Изабела бяхме убедени, че Алба е застреляла татко. И че после е измислила историята със самоубийството. Погледнете ни. Две слабички момиченца, на единайсет и тринайсет години, които обикалят из кухнята на празната къща и търсят нещо за ядене. В тишината, която ни обгръща, оставяме да се носи въпросът, който не посмяхме да зададем на никого, сякаш се бояхме, че ако го кажем, нещо може да падне на земята и да се разбие на хиляди парчета. Но не се случва нищо. Къщата остава няма, съвсем спокойна. „Кой знае, може да не е така“, казваме си, за да приключим с това. А ако наистина е станало така, мислим си, може пък изведнъж да дойде някой и да отведе Алба.
   Достатъчно е това, което току-що се случи: татко, който изчезна внезапно, като карта в ръцете на фокусник. Ключът се обръща в ключалката и се появява тя, със сандалите от Капри, със зелената рокля и торбите с покупките. Алба. Майка ни. Убийцата. „И така, дечица... Да ви направя ли сандвичи?“ Когато бяхме малки, мислите ни никога не оставаха едни и същи, сменяха непрекъснато формата си. Страшните, които наистина ни плашеха, ставаха мънички и се свиваха на топчица, която можехме да държим в ръка, да я подхвърляме, но и да я изхвърлим. Веднага щом мислите започваха да стават опасни.
   Между мен и сестра ми имаше таен договор. Да продължим. Да преживеем всичко. Да изядем тези сандвичи. СЕГА трябва да внимавам. Да се съсредоточа добре върху това, което върша. Трябва да помня, че тази е точката, от която няма връщане назад. Че отсега нататък всяко движение ще бъде окончателно. Продължавам да гледам стаята и да не правя нищо.
Сега, когато моментът дойде, си давам сметка колко трудна е задачата, с която се заех. Нещо ме спира, сякаш съм принудена да извърша светотатство, да оскверня храм. Колко време това виненочервено кресло е стояло тук, срещу дивана с изтъркана тапицерия, до абажура, рисуван на ръка? И колко години този избелял килим стои постлан върху стария каменен под? А онази синя опалова ваза, сложена на камината? Дядо ми купил къщата през трийсетте години, когато била една полуразрушена сграда, която никой не искал. Майка ми е израснала тука. Също и аз и сестра ми. Тази къща е принадлежала на семейството ми почти седемдесет години. Познавам я, както познавам миризмата на окосена трева. Притежавам всеки сантиметър, почти сякаш чертежът е в мен. Мога да мина през нея със затворени очи. Питам се как е било възможно да си въобразя, че всичко ще остане непроменено и че винаги ще намирам виненочервеното кресло точно срещу дивана, килима на земята и картината на стената. Като декор на сцена, където във всеки момент могат да бъдат изиграни най-важните епизоди, обратите, най-ярките моменти от дългата поредица събития, които са историята на семейството ми.
   Например денят, в който Рене, докато е позирала гола на един стол за поредния портрет, е казала на дядо ми за Мюриел. Или онова лятно утро, когато Оливиеро е пристигнал тук без и той да знае защо, останал на обяд под лозницата и се влюбил в майка ми. Или онези безкрайни нощи, в които Изабела е стояла будна, с втренчен поглед, стряскана от всеки шум, защото за нея тази къща е била само капан. Или вечерта, когато доведох тук Даниел Мур за първи път. Отворих вратата, поканих го да влезе, точно в тази стая. Всичко беше подредено като сега: креслото, избелелият килим, рисуваният пожълтял абажур. Миришеше на изгорели дърва в камината.
Ето, това е Червената къща, му бях казала. Тържествуваща. Какво съм си мислила? Че съм си осигурила място, което ще запази завинаги нашата история, като в сейф? Или, още по-добре, като в светилище, в което никога нищо не може да бъде изгубено? Пресичам с широки крачки партерния етаж на Червената къща, от голямата кухня минавам в хола, после през дървената врата влизам в студиото на дядо. Броя крачките си, сякаш маркирам пространството. Сякаш за последен път минавам през него. Всъщност точно така е.
   Помисляла ли си го някога? Че точно на тебе, от всичките, ще се падне тази задача? Че накрая ти ще трябва да разделиш креслото от дивана, лампата от масата, килима от пода? Че ти ще трябва да махнеш всички предмети, да разрушиш хармонията, която ги е държала заедно? Да разрушиш магията?
   Ще дойде транспортната фирма и носачите ще изчакат да им дам знак. После, само с едно движение ще вдигнат масата, дивана, ще навият килима и ще свалят картините от стената. Ще завият мебелите в одеяла и ще ги увият с въжета. Сякаш за да им затворят очите и да ги натоварят в камиона един върху друг, като трупове, нахвърляни в общ гроб. Под одеялото ще се подаде облегалката на някое кресло. Петното върху калъфа ще изглежда странно вълнуващо. Драскотините върху крака на масата, по-светлият кръг, оставен от чаша върху плота...
   Всеки от тези знаци, които зная наизуст, всеки поотделно, изведнъж ще добият зловещо значение, ще изглеждат като белези. Преди, когато всичко беше на мястото си, тези знаци бяха част от картината, даже не се забелязваха. Сега ще стане невъзможно да не бъдат видени. Дошъл е моментът тези неща да се видят такива, каквито са всъщност.
   Куп тъжни боклуци. Стари неща. И когато всичките мебели и всичките кашони бъдат натоварени на камиона, тази къща – оголена от всичко само за една сутрин – ще онемее. Бяло платно, върху което някой друг ще може да напише собствената си история. Вярно е: няма нищо по-лесно от това да разрушим спомените си. Ясно е, че продължавам да отлагам обаждането на транспортната фирма. Това е най-малкото. Все едно да се обадиш в отделението на осъдените на смърт, за да накараш палача да побърза. Продължавам да се размотавам, обикалям от стая в стая, докосвам повърхностите на маси, ракли. Щом отворя някое чекмедже или погледна в дъното на някой гардероб, се появява поредното нещо, което има силата да ме парализира отново.
   Сядам, въртя го в ръцете си и чакам да ми разкаже историята си, да ми се разкрие. Но всеки от тези предмети е само фрагмент, откъснато парченце, което така, самò, не казва абсолютно нищо. Все едно да се опиташ да възстановиш историята на някоя египетска мумия от нещата, които си открил около нея: пръстен, стъклени мъниста, счупени керамични отломки, избелял епиграф.
   Да, била е жена на търговец, не, сестрата на фараон, даже е била жрица. А историята изисква сюжет, иска фрагментите да са свързани и да има начало и достоверен край. Така че и ние, на свой ред, да можем да я предадем по-нататък. Но дали ще е истинската история? Тази история не говори за нещата, които знаем, нито за онова, което още ни принадлежи. Това е историята на всичко, което сме изгубили по пътя...

Издателство Скайпринт


Няма коментари:

Публикуване на коментар