Агата Кристи >> Изпитание за невинните

Някой би го направил отново, за да остане в сянка...

   Артър Калгъри чу тихото пляскане на веслата, когато лод- ката спираше до кея, спусна се по стръмния склон и се качи в нея, докато лодкарят я задържаше с прът. Старецът остави у Калгъри странното впечатление, че той и лодката му си принадлежат взаимно – едно неделимо цяло. Когато откъм морето задуха студен ветрец, отплаваха.

   – Студено е тази вечер – забеляза лодкарят.

   Калгъри отговори утвърдително. После се съгласи, че е по-студено от вчера.

   Струваше му се, или мислеше, че му се струва, че съзира прикрито любопитство в очите на лодкаря. Ето един чужденец. И то чужденец след закриването на туристическия сезон. Още повече, този чужденец се прехвърля през реката в необичаен час – твърде късно за чая в кафенето при вълнолома. Няма куфар, така че не би могъл да идва, за да остане. Защо, чудеше се Калгъри, бе дошъл така късно през деня? Беше ли наистина затова, че подсъзнателно бе отлагал този момент? Оставяйки колкото може за по-късно онова, което трябваше да бъде извършено. Пресичаше Рубикон – реката... реката... Мислите му се върнаха на онази, другата река – Темза.

   Той се бе взрял в нея невиждащ (едва вчера ли беше?), после се бе обърнал, за да погледне пак мъжа, който седеше срещу него на масата. Онези замислени очи с нещо в тях, което той не бе могъл да разбере. Нещо сдържано, нещо което се мислеше, но не се изразяваше.

   „Предполагам – помисли си Калгъри, – че се учат никога да не дават израз на мислите си.“

   Цялата работа ставаше твърде страшна, когато човек се сблъска с нея. Той трябваше да направи онова, което трябваше да се направи – и след това да забрави!
   Намръщи се, като си спомни вчерашния разговор. Онзи приятен, тих, несигурен глас, който казваше:

   „Твърдо ли сте решили да действате така, доктор Калгъри?“

   Разгорещено бе отвърнал:

   „Какво друго мога да сторя? Виждате, нали? Трябва да се съгласите. Това е нещо, което не мога да отмина“.

   Ала той не бе разбрал погледа на онези раздалечени сиви очи и отговорът малко го забърка. „Човек трябва да разглежда нещата от всички страни – да ги обсъди от всички аспекти.“

   „От гледна точка на правосъдието положително може да има само един аспект.“

   Той бе говорил разпалено, помисляйки за миг, че това е недостоен намек да се потули работата.

   „В известен смисъл, да. Но вие знаете, има нещо повече от това. Повече от – нека го наречем – правосъдието.“

   „Не съм съгласен. Нека семейството го обсъди.“

   А другият бързо бе казал:

   „Разбира се – о, да, разбира се. Тях имах предвид“.

   Нещо, което на Калгъри се бе сторило безсмислица! Защото, ако човек мислеше за тях...

   Но веднага след това другият мъж бе добавил без промяна в приятния си глас:

   „Това изцяло зависи от вас, доктор Калгъри. Трябва, разбира се, да постъпите точно така, както чувствате, че е необходимо“.
   Носът на лодката зари в брега. Рубикон бе преминат. Тихият западняшки глас на лодкаря изрече:

   – IЦе ви струва четири пенса, господине, или искате и да ви вьрна назад?

   – Не – отвърна Калгъри. – Връщане няма да има.

   (Колко съдбовно прозвучаха думите му!)

   Той плати, после попита:

   – Позната ли ти е някаква къща, наречена Съни Пойнт?
   Любопитството веднага престана да бъде прикрито. Интересът в очите на стареца жадно се повиши.

   – Разбира се. Тя е там, вдясно от вас – можете да я видите през онези дървета. Тръгнете нагоре по хълма и по пътя вдясно, после свийте в новия път през имота. Тя е последната къща, досами края.

   – Благодаря.

   – Казахте Съни Пойнт, господине? Където госпожа Аргайл...

   – Да, да... – прекъсна го Калгъри. Той не искаше да обсъжда това. – Съни Пойнт.

   Бавна и доста особена усмивка изви устните на лодкаря. Изведнъж заприлича на лукав древен сатир.

   – Тя кръсти мястото така... през войната. Къщата беше нова, разбира се, току-що построена, но нямаше име. Мястото, където е построена – онзи гъсталак – се казва Вайпърс Пойнт. Обаче на нея Вайпърс не ѝ се хареса – не и като име за нейната къща – и го кръсти Съни Пойнт. Но всички ние си го наричаме Вайпърс Пойнт...

   Калгъри му поблагодари рязко, сбогува се и тръгна нагоре по хълма. Всички, изглежда, се бяха прибрали в къщите си, но той си представяше как невидими очи надничат през прозорците, очи а хора, които го наблюдаваха и знаеха къде отива, които си казваха един другиму: „Oтива във Вайпърс Пойнт...“.

   Вайпърс Пойнт. Колко ужасно подходящо трябва да е из- глеждало това име...

   „Защото е по-остър от змийски зъб...“

   Той рязко прогони тези мисли. Трябваше да се стегне и да реши какво точно ще каже...

Художник Димитър Стоянов – Димó

Издателство Ера

Изпитание за невинните в Pimodo

Агата Кристи >> Алиби

Еркюл Поаро се заема с разследването

   Мисис Ферърс бе умряла през нощта на 16 срещу 17 септември – четвъртък. Повикаха ме в осем часа заранта на 17 – петък. Нищо не можеше да се направи. Тя беше мъртва от няколко часа.
   Беше само девет и няколко минути, когато се прибрах в къщи. Отворих външната врата със секретния ключ и нарочно се побавих няколко минути в преддверието, като окачих шапката и лекото пардесю, което благоразумно бях взел, за да се предпазя от утринната хладина на ранната есен. Откровено казано, бях доста разстроен и развълнуван. Признавам, в този момент не можех да предугадя събитията през следващите няколко седмици. Съвсем не. Но инстинктът ми подсказваше, че предстоят неспокойни времена. Откъм столовата, отляво, долиташе звън на чаени чаши и кратката суха кашлица на сестра ми Каролина.
   – Ти ли си, Джеймс? – подвикна тя.
   Излишен въпрос, защото кой друг можеше да бъде. Откровено казано, именно сестра ми беше причината, задето се побавих няколко минути в преддверието. Девизът на семейството на мангустите, казва Киплинг, е: „Иди и открий.“ Ако Каролина реши някога да си направи герб, аз непременно ще ѝ предложа да изобрази на него изправена на задните си крака мангуста. Първата част на мотото би могла да се изпусне. Каролина може да открие каквото щете, като си седи мирно и кротко в къщи. Не зная как успява, но така е. Подозирам, че слугите и търговците са нейната разузнавателна служба. Когато излезе, отива не да събира новини, а да ги сее. А в това отношение тя е удивително веща.
   В същност именно тая последна нейна черта ми причиняваше тези конвулсии на нерешителност. Каквото и да кажех сега на Каролина за кончината на мисис Ферърс, само след час и половина то щеше да стане достояние на цялото село. Като лекар професионалист аз, разбира се, се стремя да бъда дискретен. Затова и имам навика винаги да крия от сестра си каквито и да било сведения. Обикновено тя пак научава всичко, ала изпитвам морално удовлетворение, като зная, че съвсем не съм виновен за това.
   Съпругът на мисис Ферърс бе починал преди малко повече от година, а Каролина непрекъснато разправяше, без с нищо да обосновава това свое твърдение, че жена му го била отровила.
   Тя отхвърля презрително неизменното ми възражение, че мистър Ферърс е умрял от остър гастрит, подпомогнат от привично прекаляване с алкохолни напитки. Съгласен съм, че симптомите на гастрита и отравянето с арсеник много си приличат, но Каролина обосновава обвинението си със съвсем други доводи.
   – Достатъчно е само да я погледнеш – чувал съм я да казва.
   Мисис Ферърс, макар и не в първата си младост, беше много привлекателна жена, а облеклото ѝ, макар и просто, като че ли винаги ѝ стоеше много добре; ала сума жени си купуват тоалети от Париж и все пак това не значи, че са отровили мъжете си именно по тази причина.
   Докато стоях нерешително в преддверието и през главата ми преминаваха всички тия мисли, отново долетя гласът на Каролина, този път с по-остра нотка:
   – Какво правиш там, Джеймс? Защо не дойдеш да закусиш?
   – Ида, ида, драга моя – побързах да отговоря. – Окачвам си пардесюто.
   – За толкова време можеше да окачиш половин дузина пардесюта.
   И права си беше. Можех наистина.
   Влязох в столовата, по навик пощипнах Каролина по бузата и седнах да закусвам бекон с яйца. Беконът беше поизстинал.
   – Рано те повикаха – забеляза Каролина.
   – Да – отвърнах. – В Кингс Педък. У мисис Ферърс.
   – Зная – рече сестра ми.
   – Отде знаеш?
   – Ани ми каза.
   Ани е домашната прислужница. Симпатично момиче, ала непоправима бъбрица.
   Настъпи пауза. Продължих да ям бекон с яйца. Носът на сестра ми, който е дълъг и тънък, потрепваше в крайчеца, както става винаги когато нещо разпали любопитството ѝ или я развълнува.
   – Е? – запита тя.
   – Лоша работа. Нищо не може да се направи. Трябва да е умряла насън.
   – Зная – повтори сестра ми. Този път кипнах.
   – Не можеш да знаеш – сопнах се аз. – Аз сам не знаех, преди да бях стигнал там, и още никому не съм казвал. Ако онази хлапачка, Ани, знае, тя трябва да е ясновидка.
   – Не ми го каза Ани, а млекарят. Чул го от готвачката на Ферърс.
   Както казах, Каролина няма нужда да излиза, за да научи нещо. Седи си в къщи и то само ѝ идва.
   – От какво е умряла? – продължи сестра ми. – Разрив на сърцето?
   – Не ти ли каза млекарят и това? – попитах саркастично.
   Да си служите със сарказъм пред Каролина значи да си хвърляте думите на вятъра. Тя ги взема сериозно и отговаря съответно.
   – Той не знаеше – обясни тя.
   В края на краищата рано или късно Каролина щеше да узнае. А по-добре да го чуе от мене.
   – Смърт от прекомерна доза веронал. Напоследък го вземала против безсъние. Трябва да е взела голяма доза.
   – Глупости – побърза да отсъди Каролина. – Взела го е нарочно. Не ми ги разправяй ти тези работи!
   Интересно: когато скришом си убеден в нещо, което не искаш да признаеш открито, почваш енергично да го отричаш, ако някой друг ти го каже. Веднага избухнах в негодувание.
   – Пак започна – казах. – Бързаш да дърдориш врели-некипели. Че защо, дявол да го вземе, мисис Ферърс ще иска да се самоубива? Вдовица, още младичка, с добро материално състояние, добро здраве и няма какво друго да прави, освен да се наслаждава на живота. Нелогично е.
   – Никак. Даже ти не може да не си забелязал колко особена изглеждаше напоследък. От шест месеца е така. Заклевам ти се, имаше вид на човек, измъчван от кошмари. Пък и ти току-що призна, че не можела да спи.
   – Е, каква е твоята диагноза? – попитах хладно. – Нещастна любов, а?
   Сестра ми поклати глава.
   – Угризение на съвестта – обяви тя самодоволно.

   – Угризение ли?
   – Да. Ти не ми вярваше, когато ти казах, че е отровила мъжа си. Сега съм по-уверена от всякога.
   – Струва ми се, че не разсъждаваш много логично – възразих аз. – В същност, ако някоя жена извърши престъпление, като например убийство, тя ще бъде достатъчно хладнокръвна, за да се радва на неговите резултати, без да изпада в такава глупава сантименталност – разкаяние.
   Каролина поклати глава.
   – Може да има такива жени... ала мисис Ферърс не беше от тях. Тя беше много чувствителна. Някакъв непреодолим импулс я е подтикнал да се отърве от мъжа си, защото тя беше от ония хора, които просто не могат да търпят страдания; а няма съмнение, че жената на човек като Ашли Ферърс бездруго е страдала много...

   Кимнах в знак, че съм съгласен.
   – И оттогава мисълта за деянието ѝ непрекъснато я преследвала. Не може да не изпитвам съжаление към нея.
   Не мисля, че Каролина е изпитвала някога съжаление към мисис Ферърс, докато тя беше жива. Сега, когато тя е отишла там, където (вероятно) не може вече да носи парижки тоалети, Каролина е склонна да изпитва нежните емоции на съжалението и съчувствието.
   Казах ѝ твърдо, че цялата ѝ теория е глупост. Бях толкова по-твърд, понеже скришом се съгласявах поне с част от това, което бе казала. Но лошото е, че Каролина стигаше до истината чисто и просто чрез един вид „вдъхновение на догадките“. Не можех да насърча подобна склонност. Ще тръгне из село да разправя тия неща и всички ще си помислят, че си служи с медицински данни, които съм ѝ дал аз. Ех, труден е животът!
   – Глупости! – каза Каролина в отговор на моите критични забележки. – Ще видиш. Обзалагам се за десет лири срещу една, че тя е оставила писмо, в което признава всичко.
   – Никакво писмо не е оставила – троснах се, без да мисля докъде ще ме доведе това признание.
   – Аха! – възкликна Каролина. – Значи заинтересувал си се за това, а? Джеймс, уверена съм, в дълбочината на душата си ти мислиш като мене. Ама какъв дърт лицемер си ти!
   – Човек трябва винаги да допуска възможността за самоубийство – заявих разпалено.
   – Ще има ли дознание?
   – Може би. Зависи от много неща. Ако мога да заявя с пълна увереност, че прекомерната доза е взета случайно, може да мине и без дознание.
   – А уверен ли си напълно? – запита лукаво сестра ми.
   Не отговорих, само станах от масата...

(Откъсът е по превода на Борис Миндов, 1982)

Издателство Ера

Алиби в Pimodo

Агата Кристи >> Аферата в Стайлс

Дебютът на Поаро

   Големият интерес сред обществото към така наречения навремето случай „Стайлс“ бе вече поутихнал. Въпреки това, поради широката, макар и незавидна слава, съпътствала тази история, бях помолен от приятеля ми Еркюл Поаро, а и от самото семейство да я напиша. По този начин искахме веднъж завинаги да сложим край на слуховете, които все още се ширеха.
   Смятам накратко да изложа обстоятелствата, по силата на които бях въвлечен в тази история.
   След раняване на фронта ме върнаха в родината. Прекарах няколко потискащи месеца в дом за възстановяване, а после получих още един месец отпуск по болест. Понеже нямах близки роднини или приятели, бях започнал вече да си блъскам ума какво да правя, когато се натъкнах на Джон Кавендиш. Не можеше да се каже, че се бяхме срещали много честo през последните няколко години. Дори не можеше да се каже, че го познавам твърде добре. Освен това беше поне с петнайсетина години по-възрастен от мен, макар че човек трудно можеше да му даде и четиресет и пет. Като юноша често бях посещавал Стайлс, имението на майка му в Есекс.
   Поразприказвахме се за доброто старо време и срещата ни завърши с това, че той ме покани да прекарам отпуска си в Стайлс.

   Селото Стайлс Сейнт Мeри се намираше на около две мили от гаричката, а имението Стайлс Корт беше на още една миля от другата му страна. Беше спокоен и топъл юлски ден. Като гледаше човек равните поля на Есекс, простиращи се така зелени и мирни под следобедните слънчеви лъчи, трудно можеше да повярва, че недалеч оттук войната следва своя предначертан път. Почувствах се така, сякаш бях попаднал в друг свят. Като завивахме покрай портата, Джон се обади:
   – Боя се, че тук ще ви се стори доста тихо, Хейстингс.
   – Но приятелю, точно от това имам нужда.
   – Да, наистина, не е лошо, ако на човек му се иска да се поотпусне. Самият аз водя обучението на доброволците два пъти седмично, а освен това помагам и в стопанствата. Жена ми редовно върши стопанска работа. Всяка сутрин става в пет, за да издои кравите, и не спира чак до обяд. По принцип животът тук никак не е лош, стига да не беше този Алфред Ингьлторп! – Джон внезапно спря колата и погледна часовника си. – Чудя се дали ще имаме време да приберем Синтия. Май не, защото тя сигурно вече е тръгнала от болницата.
   – Синтия? Но това не е съпругата ви, нали?
   – Не, Синтия е под закрилата на майка ми – дъщеря на нейна съученичка, която се омъжила за някакъв нескопсаник адвокат. Преди смъртта си пропилял всичко и така момичето останало сираче и без пукнат грош. Майка ми прояви милосърдието си и така от две години Синтия е като член на семейството. Работи в болницата „Ред Крос“ в Тадминстър, на седем мили от нас.

   При последните му думи колата спря пред един чудесен стар дом. Дама в дебела вълнена пола се беше навела над розите и се изправи, като ни забеляза.

   – Здравей, Иви! Ето го нашия ранен герой господин Хейстингс – госпожица Хауърд.
   Госпожица Хауърд стисна ръката ми изключително крепко, дори болезнено. Останах впечатлен от сините очи насред обветреното ѝ лице. Тя беше жена на около четиресет, с привлекателна външност и дълбок глас, почти мъжки по тембър; тялото ѝ беше доста едро, а и нозете ѝ, обути в грубовати ботуши, съвсем съответстваха на размерите му. Не след дълго открих, че маниерът ѝ на говорене се отличава с оскъдността на телеграфния стил.
   – Плевелите растат – подпалена къща. Не можеш да смогнеш. Направо затискат. Внимателно трябва.
   – Уверявам ви, че ще ми достави огромно удоволствие, ако мога с нещо да ви помогна – отвърнах аз.
   – Няма нужда. Никаква полза. Само дето после ще съжалявате.
   – Ти си истински циник, Иви – каза Джон със смях на уста. – Къде ще пием чай днес – вътре или навън?
   – Навън. В такова хубаво време кой ще се вре вътре?
   – Хайде, стига си градинарствала за днес.
   – Работникът заслужава своята заплата, нали знаеш. Ела да се подкрепиш.
   – Добре – отвърна госпожица Хауърд, сваляйки ръкавиците си, – май ще се съглася с вас.
   Тя се запъти покрай дома към мястото, където бяха сервирани чаят и закуските – под сянката на огромен явор.
   От плетените кресла се надигна една фигура и направи няколко крачки към нас.
   – Съпругата ми, Хейстингс – каза Джон.
   Никога няма да забравя първия път, когато видях Мери Кавендиш. Няма да забравя високата, стройна фигура, очертана на фона на ярката светлина; живото усещане за тлеещ огън, който като че ли намираше израз единствено в нейните светлокафяви забележителни очи, различни от очите на всяка друга жена, която съм познавал; напрежението в нейната неподвижност, което не можеше да не издаде лудешкия и волен дух на изискано и благородно тяло – всички тези неща оставиха белег в паметта ми, сякаш някой се бе докоснал с горещо желязо. Няма да ги зaбравя никога.
   Тя ме поздрави приятно със своя нисък и глас, а аз се отпуснах в плетеното кресло с чувство на удовлетвореност, че съм приел поканата на Джон. Госпожа Кавендиш ми поднесе чай и малкото думи, които тя кротко изрече, още повече засилиха първоначалното ми впечатление, че тя е изключително очарователна жена. Компанията на внимателния слушател винаги действа стимулиращо и аз шеговито разказах някои случки от дома за възстановяване, като с голяма радост установих, че моята домакиня изпита огромно удоволствие от начина, по който го направих. Що се отнася до Джон, колкото и голям добряк да бе той, човек едва ли можеше да го причисли към хората, които умеят да разговарят интересно.
   В този момент добре познат глас долетя от отворения френски прозорец, намиращ се наблизо:
   – Значи ти ще пишеш на принцесата след чая, Алфред, нали? Аз пък ще пиша на лейди Тадминстър за втория ден. А дали да не изчакаме, докато получим отговор от принцесата? Ако тя ни откаже, тогава лейди Тадминстър би могла да го открие в първия ден, а госпожа Кросби - на втория. А след това и дукесата – тя пък е за училищното празненство.
   Последва мърморенето на мъжки глас, след което госпожа Ингълторп изчурулика в отговор:
   – Да, Алфред, разбира се. След чая ще бъде много добре. Така хубаво обмисляш всичко, мили Алфред.
   Френският прозорец се отвори още по-широко и една приятна белокоса възрастна дама с малко властно изражение на лицето прекрачи навън върху тревата. След нея се появи мъж, в чието поведение се долавяше почтително отношение.
   Госпожа Ингълторп ме приветства бурно:
   – Господи, нима не е прекрасно да ви види човек след всичките тези години, господин Хейстингс? Алфред, мили, господин Хейстингс - а това е съпругът ми.
   Огледах „милия Алфред“ с любопитство. Без съмнение у него имаше нещо странно. Вече не се чудех защо Джон не одобрява брадата му. Стори ми се, че не бях виждал по-дълга и по-черна брада от неговата. Носеше пенсне със златни рамки, а цялата му фигура излъчваше някаква скованост. Хрумна ми, че вероятно би изглеждал по-уместно на сцена, защото появата му в действителния живот будеше недоумение. Гласът му беше доста приглушен и мазен. Подаде ми вдървена ръка и каза:
   – За мен е удоволствие, господин Хейстингс. След това се обърна към съпругата си: – Емили, мила, тази възглавничка ми се струва малко влажна.
   Тя обърна към него грейналото си от любвеобилност лице, докато той, демонстрирайки най-нежна загриженост, замени въпросната възглавничка с друга. Странна беше заслепеността на тази иначе благоразумна жена!
   Присъствието на господин Ингълторп като че ли хвърли пелена от сдържаност и прикрита враждебност върху цялата компания. Госпожица Хауърд пък дори и не се стараеше да прикрива чувствата си. Само госпожа Ингълторп сякаш не забелязваше нищо необичайно. Прежната ѝ словоохотливост не бе изгубила нищо от изминалите години и от устата ѝ се сипеше несекващ поток от думи, главно във връзка с предстоящата разпродажба, която тя организираше и която предстоеше да се проведе скоро. От време на време тя се обръщаше към съпруга си, за да уточни дни и дати. Той не измени на своя бдителен и внимателен маниер ни за минутка. Още от самото начало у мен се загнезди силна ненавист спрямо него, а аз се гордея с факта, че обикновено първите ми впечатления са доста непогрешими.
   Не след дълго госпожа Ингълторп се обърна, за да даде нареждания на Ивлин Хауърд относно някакви писма, и тогава съпругът ѝ ме заговори с особения си глас:
   – Вие имате професията на военен, така ли, господин Хейстингс?
   – Не, преди войната работех в „Лойдс“.
   – А възнамерявате ли да се върнете пак там, когато свърши?
   – Навярно. Или там, или ще започна всичко отначало.
   Мери Кавендиш се наведе напред:
   – Какво в действителност бихте избрали като професия, ако можехте да следвате влечението си?
   – Ами... зависи.
   – Нямате ли някакво тайно хоби? – попита тя. – Кажете ми, привлича ли ви нещо? Всеки го тегли нанякъде, и то все към абсурдни неща.
   – Ще ми се присмеете.
   Тя се усмихна.
   – Навярно.
   – Ами... винаги тайно ми се е искало да стана детектив!
   – Истински? Скотланд Ярд? Или Шерлок Холмс?
   – О, Шерлок Холмс, разбира се. Но вижте какво, това ме влече съвсем сериозно и много силно. Преди време в Белгия срещнах един прочут детектив и се запалих от него. Той е едно чудесно дребно човече. Казваше, че добрата детективска работа е просто въпрос на метод. И моята система е изградена върху това – макар и да не съм направил кой знае какво досега. Той е забавно човече – голямо конте, но с чудесен ум.
   – Харесвам добри детективски истории – обади се госпожица Хауърд. – Ама пишат и много боклук. Престъпникът в последната глава. Объркват всички. В живота веднага ще се сетиш още отначало.
   – Има много неразкрити престъпления – отвърнах аз.
   – Не говоря за полицията, а за тези, дето са замесени. Семейството. Тях не можеш излъга. Те ще се сетят.
   – Значи – казах аз удивен – вие смятате, че ако край вас стане престъпление, да кажем убийство, веднага ще можете да посочите убиеца?
   – Ами да. За доказване пред съда може и да не стане, но съм сигурна, че ще го позная. Ще го усетя с върха на пръстите си, ако се приближи към мен.
   – Може да е и „тя” – подхвърлих аз.
   – Може. Но убийството е насилие. Пó подхожда на мъж.
   – Не и когато става въпрос за отровителство – стресна ме звънкият глас на госпожа Кавендиш...

Издателство Ера

Аферата в Стайлс в Pimodo

Агата Кристи >> Пет малки прасенца

Първото прасенце на пазар отиде...
Второто прасенце вкъщи си остана
Третото прасенце хапна печено месце
Четвъртото прасенце нищичко не яде
Петото прасенце заплака: Кви-Кви-Кви

   Еркюл Поаро изгледа с интерес и одобрение младата жена, която тъкмо въвеждаха в стаята. Писмото й не съдържаше нищо определено – беше просто молба за среща, без ни най-малко да засяга причините за тази молба. Посланието бе кратко и делово. Само необработеният почерк издаваше, че Карла Льомаршан е млада.
   И ето, сега самата тя стоеше пред него – високо, стройно момиче в зората на своите двадесет години. След такава жена винаги се обръщат. Дрехите ѝ бяха хубави: полата и палтото – скъпи, с отлична кройка и богато украсени с кожи. Главата си държеше грациозно изправена, имаше широко чело, нос с чувствителни ноздри и решителна брадичка. От нея бликаше живот. Всъщност не толкова красотата ѝ, колкото тази нейна жизненост беше отличителната ѝ черта. Преди идването ѝ Поаро усещаше, че е стар, а сега изведнъж беше млад, жив, енергичен…
   Той тръгна към нея, за да я поздрави, и почувствува как тъмносивите ѝ очи внимателно го изучават. Младата жена извършваше щателния си оглед напълно сериозно. Тя седна, взе предложената ѝ цигара, после я запали и помълча минута-две, пушейки, като продължи да се взира в него строго, замислено…
   – Да – подхвана тихичко Поаро, – трябва да решите, нали?
   – Моля? – сепна се момичето. Макар и леко сипкав, гласът ѝ беше приятен, привлекателен.
   – Опитвате се, нали, да решите дали съм просто един шарлатанин, или човекът, който ви трябва?
   Тя се усмихна и отвърна:
   – Е, да… нещо от този род. Виждате ли, мосю Поаро… вие… вие съвсем не изглеждате така, както си представях.
   – А съм и стар, нали? По-стар, отколкото сте предполагали?
   – Да, това също – тя се поколеба. – Ще бъда откровена. Искам… трябва да намеря най-добрия!
   – Бъдете спокойна – отвърна Поаро. – Аз съм най-добрият.
   – Не сте скромен… все пак склонна съм да ви вярвам.
   – Човек не използува само мускулите си – каза кротко Поаро. – На мене не ми е нужно да превивам гръб и да измервам отпечатъци от обувки, да събирам фасове или да ровя из стъпканата трева. Достатъчно е да се отпусна в креслото си и да мисля. Ето това – и той потупа леко яйцевидната си глава, – това е, което функционира.
   – Зная – отговори Карла Льомаршан. – Точно затова дойдох при вас. Искам да извършите нещо фантастично!
   – Звучи обнадеждаващо – каза Поаро, поглеждайки я насърчително.
   Карла Льомаршан въздъхна дълбоко.
   – Казвам се не Карла, а Каролайн – също като майка ми. Кръстена съм на нея.
   Тя замълча за миг.
   – И въпреки че всички ме знаят като Льомаршан, моето истинско име е Крейл.
   Поаро смръщи чело озадачен.
   – Крейл – измърмори той, – като че ли си спомням нещо…
   – Баща ми беше художник… доста известен художник. Някои хора твърдят, че е бил велик. Мисля, че наистина е бил такъв.
   – Еймиъс Крейл?
   – Да – тя замълча, а след това продължи: – Майка ми, Каролайн Крейл, е била съдена за убийството му.
   – Аха! – възкликна Поаро. – Сега се сещам, но доста смътно. По това време бях в чужбина. Беше много отдавна.
   – Преди шестнадесет години – отвърна момичето.
   Изведнъж лицето ѝ силно побледня, а очите ѝ се превърнаха в два горящи въглена.
   – Разбирате ли? Тя е била съдена и осъдена… Не я обесили, защото хората чувствували, че има смекчаващи вината обстоятелства. Затова ѝ намалили присъдата на доживотен затвор. Само година след процеса обаче майка ми умряла. Нали разбирате? Всичко е отминало, приключено, свършено…
   – И тъй? – тихо попита Поаро.
   Момичето, наречено Карла Льомаршан, притисна дланите си една в друга. Заговори бавно, със запъване, като някак странно и болезнено натъртваше всяка дума.
   – Трябва да разберете точно каква е моята роля. По онова време, когато това се случило, съм била на пет години – твърде малка, за да проумявам нещо. Разбира се, спомням си майка си и баща си и как изведнъж трябваше да напусна дома си и да замина за провинцията… Помня прасенцата и една симпатична пълна жена – жената на фермера – и това, че всички бяха много добри с мене… Спомням си също съвсем ясно как всеки ме гледаше особено – някак плахо, гузно… Аз, естествено, знаех, както всички деца, че нещо не е наред, но не знаех какво… След това се качих на кораба. Беше чудесно! Плавахме дълго и накрая се озовах в Канада. Посрещна ме чичо Саймън. С него и леля Луиза заживях в Монреал, а когато питах за мама и татко, казваха ми, че скоро ще дойдат. А после… после, струва ми се, забравих. Само знаех, че са умрели, без всъщност някой да ми го е казвал, защото по това време вече не се сещах за тях. Бях много щастлива, чичо Саймън и леля Луиза бяха много мили с мене, ходех на училище, имах много приятели и съвсем забравих, че някога името ми не е било Льомаршан. Леля Луиза ми каза, че в Канада ще се казвам така, и тогава това ми се видя съвсем логично – просто такова беше канадското ми име. Но, както вече казах, накрая съвсем забравих, че някога съм имала друго име.
   Тя предизвикателно издаде напред брадичката си.
   – Погледнете ме – ако ме срещнете на улицата, ще си кажете: „Ето това момиче няма никакви грижи!“ Нали? Богата съм, с превъзходно здраве и достатъчно приятна външност. Умея да се забавлявам. На двадесет години не бих си сменила мястото с нито едно момиче на света. Вече започнах да се питам обаче за майка си и баща си: кои са били и с какво са се занимавали. Аз бях длъжна да разбера най-после… Но хората сами ми казаха, когато навърших двадесет и една години. Трябваше да го направят, първо, защото тогава станах пълноправна господарка на парите си, и после, знаете ли, заради писмото… писмото, което майка ми оставила за мене, когато умирала.
   Изражението ѝ се промени, стана непроницаемо. Очите ѝ не бяха вече горящи въглени, а две тъмни, мрачни езера.
   – Тогава научих истината: майка ми е била осъдена за убийство. Беше доста… ужасно.
   Настъпи кратко мълчание.
   – Има и нещо друго, което трябва да ви кажа: сгодена съм и ще се омъжа. Всички говореха, че трябва да чакаме, докато навърша двадесет и една години. Когато научих истината, разбрах защо.
   Поаро се размърда и се обади за първи път.
   – Как реагира годеникът ви? – попита той.
   – Джон ли? Не искаше и да знае. Казваше, че нямало никакво значение, поне не и за него. Той и аз сме били Джон и Карла и миналото било без значение.
   Тя се наведе напред.
   – Още сме годеници, но все пак вие знаете, че има значение – за мене, а също и за Джон. И не миналото има значение за нас, а бъдещето. – Карла сви ръцете си в юмруци. – Искаме да имаме деца. И двамата искаме деца, но не желаем да ги гледаме как израстват в страх.
   – А нима сред праотците на всеки един от нас не се среща и злото, и насилието?
   – Не ме разбирате. Така е, естествено, но пък хората обикновено не знаят за това. А ние знаем. Злото е много близо до нас. Понякога виждам как Джон ме гледа… такъв един бърз поглед – просто стрелване с очи. Ами ако се бяхме оженили и се бяхме скарали и Джон ме погледнеше така… сякаш… сякаш не знае какво да мисли?...

Издателство Ера

Пет малки прасенца в Хеликон

Пет малки прасенца в Books.bg

Агата Кристи >> Десет малки негърчета

Десет души, попаднали на безлюден остров след покана от неизвестен домакин. Тайнствен отмъстител започва да ги убива един по един, следвайки стиховете на известна детска песничка

Над камината в блестяща хромирана рамка бе поставен лист пергамент с някакво стихотворение.
Вера се зачете в него. От дете помнеше тази детска песничка.

Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем.
Седем малки негърчета сякоха дърва.
Съсече се едното, остана без глава.
Шест малки негърчета гощаваха се с мед.
Жилна го пчела едното — ето ти ги пет.
Пет малки негърчета правото увлече.
Едното стана съдия и четири са вече.
Четири малки негърчета поеха по море.
Заплесна се едно и три са само те.
Три малки негърчета с животните играят.
Мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.
Две малки негърчета подскачат край водата.
Едно издъхна на брега — такава му била съдбата.
Едно малко негърче останало само.
Обеси се и ето вече, че няма ни едно.

Вера се усмихна. Естествено! Та това е Негърският остров.
Тя отново седна край прозореца и се загледа към морето. Колко необятно беше то! От нейния прозорец суша не се виждаше… само безбрежна морска синева… леко развълнувана под лъчите на залязващото слънце.

Морето, съвсем спокойно днес… понякога е тъй жестоко… Морето, което те тегли надолу към своите бездни… Удавен… намерили го удавен… в морето… удавен… удавен…
Не, тя не иска да си спомня… не иска да мисли за това!
То е вече минало…

Издателство Труд

Десет малки негърчета в Хеликон

Десет малки негърчета в Books.bg

Агата Кристи >> 16:50 от Падингтън

Мис Марпъл отново в действие

Елспет Магликъди пътува към дома си, доволна от коледното пазаруване в Лондон.

През прозореца на купето става неволна свидетелка на убийство, извършено в паралелно пътуващ влак.

Но следи от престъплението няма и никой не вярва на старата дама.

Единственият човек, към когото може да се обърне, е госпожица Марпъл.

В опит да разплете мистериозния случай, тя попада на твърде неочаквана следа...

Издателство Ера

16:50 от Падингтън в Хеликон

16:50 от Падингтън в Books.bg

Агата Кристи >> Ранните случаи на Поаро

Осемнайсет от най-заплетените разследвания на емблематичния детектив

Мистериозни убийства, откраднати бижута, добре планирани похищения, липсващи миниатюри, изнудване от бивш любовник и дори семейно проклятие.

Няма загадка, която той да не може да разгадае!

Ненадминатият Поаро отново ни удивлява с изключителните си детективски способности, остър ум и наблюдателност.

Издателство Ера

Ранните случаи на Поаро в Хеликон

Ранните случаи на Поаро в Books.bg

Агата Кристи >> Карибска мистерия

Мис Марпъл се впуска в едно от най-екзотичните си разследвания

Мис Марпъл се радва на заслужена почивка в санаториум на разкошните Карибски острови.

Далеч от суровия английски климат, със собствено бунгало, ведро усмихнати островитянки, сред прекрасен пейзаж и множество палми.

Но енергичната дама намира тропическата идилия за доста скучна, а събеседника си - Майор Палгрейв - за отчайващо досаден.

Госпожица Марпъл очаква да види снимка, която илюстрира една от историите на бившия военен, но той изчезва.

Само няколко часа по-късно е открит мъртъв.

Издателство Ера

Карибска мистерия в Хеликон

Карибска мистерия в Books.bg