Смятам накратко да изложа обстоятелствата, по силата на които бях въвлечен в тази история.
След раняване на фронта ме върнаха в родината. Прекарах няколко потискащи месеца в дом за възстановяване, а после получих още един месец отпуск по болест. Понеже нямах близки роднини или приятели, бях започнал вече да си блъскам ума какво да правя, когато се натъкнах на Джон Кавендиш. Не можеше да се каже, че се бяхме срещали много честo през последните няколко години. Дори не можеше да се каже, че го познавам твърде добре. Освен това беше поне с петнайсетина години по-възрастен от мен, макар че човек трудно можеше да му даде и четиресет и пет. Като юноша често бях посещавал Стайлс, имението на майка му в Есекс.
Поразприказвахме се за доброто старо време и срещата ни завърши с това, че той ме покани да прекарам отпуска си в Стайлс.
Селото Стайлс Сейнт Мeри се намираше на около две мили от гаричката, а имението Стайлс Корт беше на още една миля от другата му страна. Беше спокоен и топъл юлски ден. Като гледаше човек равните поля на Есекс, простиращи се така зелени и мирни под следобедните слънчеви лъчи, трудно можеше да повярва, че недалеч оттук войната следва своя предначертан път. Почувствах се така, сякаш бях попаднал в друг свят. Като завивахме покрай портата, Джон се обади:
– Боя се, че тук ще ви се стори доста тихо, Хейстингс.
– Но приятелю, точно от това имам нужда.
– Да, наистина, не е лошо, ако на човек му се иска да се поотпусне. Самият аз водя обучението на доброволците два пъти седмично, а освен това помагам и в стопанствата. Жена ми редовно върши стопанска работа. Всяка сутрин става в пет, за да издои кравите, и не спира чак до обяд. По принцип животът тук никак не е лош, стига да не беше този Алфред Ингьлторп! – Джон внезапно спря колата и погледна часовника си. – Чудя се дали ще имаме време да приберем Синтия. Май не, защото тя сигурно вече е тръгнала от болницата.
– Синтия? Но това не е съпругата ви, нали?
– Не, Синтия е под закрилата на майка ми – дъщеря на нейна съученичка, която се омъжила за някакъв нескопсаник адвокат. Преди смъртта си пропилял всичко и така момичето останало сираче и без пукнат грош. Майка ми прояви милосърдието си и така от две години Синтия е като член на семейството. Работи в болницата „Ред Крос“ в Тадминстър, на седем мили от нас.
При последните му думи колата спря пред един чудесен стар дом. Дама в дебела вълнена пола се беше навела над розите и се изправи, като ни забеляза.
– Здравей, Иви! Ето го нашия ранен герой господин Хейстингс – госпожица Хауърд.
Госпожица Хауърд стисна ръката ми изключително крепко, дори болезнено. Останах впечатлен от сините очи насред обветреното ѝ лице. Тя беше жена на около четиресет, с привлекателна външност и дълбок глас, почти мъжки по тембър; тялото ѝ беше доста едро, а и нозете ѝ, обути в грубовати ботуши, съвсем съответстваха на размерите му. Не след дълго открих, че маниерът ѝ на говорене се отличава с оскъдността на телеграфния стил.
– Плевелите растат – подпалена къща. Не можеш да смогнеш. Направо затискат. Внимателно трябва.
– Уверявам ви, че ще ми достави огромно удоволствие, ако мога с нещо да ви помогна – отвърнах аз.
– Няма нужда. Никаква полза. Само дето после ще съжалявате.
– Ти си истински циник, Иви – каза Джон със смях на уста. – Къде ще пием чай днес – вътре или навън?
– Навън. В такова хубаво време кой ще се вре вътре?
– Хайде, стига си градинарствала за днес.
– Работникът заслужава своята заплата, нали знаеш. Ела да се подкрепиш.
– Добре – отвърна госпожица Хауърд, сваляйки ръкавиците си, – май ще се съглася с вас.
Тя се запъти покрай дома към мястото, където бяха сервирани чаят и закуските – под сянката на огромен явор.
От плетените кресла се надигна една фигура и направи няколко крачки към нас.
– Съпругата ми, Хейстингс – каза Джон.
Никога няма да забравя първия път, когато видях Мери Кавендиш. Няма да забравя високата, стройна фигура, очертана на фона на ярката светлина; живото усещане за тлеещ огън, който като че ли намираше израз единствено в нейните светлокафяви забележителни очи, различни от очите на всяка друга жена, която съм познавал; напрежението в нейната неподвижност, което не можеше да не издаде лудешкия и волен дух на изискано и благородно тяло – всички тези неща оставиха белег в паметта ми, сякаш някой се бе докоснал с горещо желязо. Няма да ги зaбравя никога.
Тя ме поздрави приятно със своя нисък и глас, а аз се отпуснах в плетеното кресло с чувство на удовлетвореност, че съм приел поканата на Джон. Госпожа Кавендиш ми поднесе чай и малкото думи, които тя кротко изрече, още повече засилиха първоначалното ми впечатление, че тя е изключително очарователна жена. Компанията на внимателния слушател винаги действа стимулиращо и аз шеговито разказах някои случки от дома за възстановяване, като с голяма радост установих, че моята домакиня изпита огромно удоволствие от начина, по който го направих. Що се отнася до Джон, колкото и голям добряк да бе той, човек едва ли можеше да го причисли към хората, които умеят да разговарят интересно.
В този момент добре познат глас долетя от отворения френски прозорец, намиращ се наблизо:
– Значи ти ще пишеш на принцесата след чая, Алфред, нали? Аз пък ще пиша на лейди Тадминстър за втория ден. А дали да не изчакаме, докато получим отговор от принцесата? Ако тя ни откаже, тогава лейди Тадминстър би могла да го открие в първия ден, а госпожа Кросби - на втория. А след това и дукесата – тя пък е за училищното празненство.
Последва мърморенето на мъжки глас, след което госпожа Ингълторп изчурулика в отговор:
– Да, Алфред, разбира се. След чая ще бъде много добре. Така хубаво обмисляш всичко, мили Алфред.
Френският прозорец се отвори още по-широко и една приятна белокоса възрастна дама с малко властно изражение на лицето прекрачи навън върху тревата. След нея се появи мъж, в чието поведение се долавяше почтително отношение.
Госпожа Ингълторп ме приветства бурно:
– Господи, нима не е прекрасно да ви види човек след всичките тези години, господин Хейстингс? Алфред, мили, господин Хейстингс - а това е съпругът ми.
Огледах „милия Алфред“ с любопитство. Без съмнение у него имаше нещо странно. Вече не се чудех защо Джон не одобрява брадата му. Стори ми се, че не бях виждал по-дълга и по-черна брада от неговата. Носеше пенсне със златни рамки, а цялата му фигура излъчваше някаква скованост. Хрумна ми, че вероятно би изглеждал по-уместно на сцена, защото появата му в действителния живот будеше недоумение. Гласът му беше доста приглушен и мазен. Подаде ми вдървена ръка и каза:
– За мен е удоволствие, господин Хейстингс. След това се обърна към съпругата си: – Емили, мила, тази възглавничка ми се струва малко влажна.
Тя обърна към него грейналото си от любвеобилност лице, докато той, демонстрирайки най-нежна загриженост, замени въпросната възглавничка с друга. Странна беше заслепеността на тази иначе благоразумна жена!
Присъствието на господин Ингълторп като че ли хвърли пелена от сдържаност и прикрита враждебност върху цялата компания. Госпожица Хауърд пък дори и не се стараеше да прикрива чувствата си. Само госпожа Ингълторп сякаш не забелязваше нищо необичайно. Прежната ѝ словоохотливост не бе изгубила нищо от изминалите години и от устата ѝ се сипеше несекващ поток от думи, главно във връзка с предстоящата разпродажба, която тя организираше и която предстоеше да се проведе скоро. От време на време тя се обръщаше към съпруга си, за да уточни дни и дати. Той не измени на своя бдителен и внимателен маниер ни за минутка. Още от самото начало у мен се загнезди силна ненавист спрямо него, а аз се гордея с факта, че обикновено първите ми впечатления са доста непогрешими.
Не след дълго госпожа Ингълторп се обърна, за да даде нареждания на Ивлин Хауърд относно някакви писма, и тогава съпругът ѝ ме заговори с особения си глас:
– Вие имате професията на военен, така ли, господин Хейстингс?
– Не, преди войната работех в „Лойдс“.
– А възнамерявате ли да се върнете пак там, когато свърши?
– Навярно. Или там, или ще започна всичко отначало.
Мери Кавендиш се наведе напред:
– Какво в действителност бихте избрали като професия, ако можехте да следвате влечението си?
– Ами... зависи.
– Нямате ли някакво тайно хоби? – попита тя. – Кажете ми, привлича ли ви нещо? Всеки го тегли нанякъде, и то все към абсурдни неща.
– Ще ми се присмеете.
Тя се усмихна.
– Навярно.
– Ами... винаги тайно ми се е искало да стана детектив!
– Истински? Скотланд Ярд? Или Шерлок Холмс?
– О, Шерлок Холмс, разбира се. Но вижте какво, това ме влече съвсем сериозно и много силно. Преди време в Белгия срещнах един прочут детектив и се запалих от него. Той е едно чудесно дребно човече. Казваше, че добрата детективска работа е просто въпрос на метод. И моята система е изградена върху това – макар и да не съм направил кой знае какво досега. Той е забавно човече – голямо конте, но с чудесен ум.
– Харесвам добри детективски истории – обади се госпожица Хауърд. – Ама пишат и много боклук. Престъпникът в последната глава. Объркват всички. В живота веднага ще се сетиш още отначало.
– Има много неразкрити престъпления – отвърнах аз.
– Не говоря за полицията, а за тези, дето са замесени. Семейството. Тях не можеш излъга. Те ще се сетят.
– Значи – казах аз удивен – вие смятате, че ако край вас стане престъпление, да кажем убийство, веднага ще можете да посочите убиеца?
– Ами да. За доказване пред съда може и да не стане, но съм сигурна, че ще го позная. Ще го усетя с върха на пръстите си, ако се приближи към мен.
– Може да е и „тя” – подхвърлих аз.
– Може. Но убийството е насилие. Пó подхожда на мъж.
– Не и когато става въпрос за отровителство – стресна ме звънкият глас на госпожа Кавендиш...
Госпожица Хауърд стисна ръката ми изключително крепко, дори болезнено. Останах впечатлен от сините очи насред обветреното ѝ лице. Тя беше жена на около четиресет, с привлекателна външност и дълбок глас, почти мъжки по тембър; тялото ѝ беше доста едро, а и нозете ѝ, обути в грубовати ботуши, съвсем съответстваха на размерите му. Не след дълго открих, че маниерът ѝ на говорене се отличава с оскъдността на телеграфния стил.
– Плевелите растат – подпалена къща. Не можеш да смогнеш. Направо затискат. Внимателно трябва.
– Уверявам ви, че ще ми достави огромно удоволствие, ако мога с нещо да ви помогна – отвърнах аз.
– Няма нужда. Никаква полза. Само дето после ще съжалявате.
– Ти си истински циник, Иви – каза Джон със смях на уста. – Къде ще пием чай днес – вътре или навън?
– Навън. В такова хубаво време кой ще се вре вътре?
– Хайде, стига си градинарствала за днес.
– Работникът заслужава своята заплата, нали знаеш. Ела да се подкрепиш.
– Добре – отвърна госпожица Хауърд, сваляйки ръкавиците си, – май ще се съглася с вас.
Тя се запъти покрай дома към мястото, където бяха сервирани чаят и закуските – под сянката на огромен явор.
От плетените кресла се надигна една фигура и направи няколко крачки към нас.
– Съпругата ми, Хейстингс – каза Джон.
Никога няма да забравя първия път, когато видях Мери Кавендиш. Няма да забравя високата, стройна фигура, очертана на фона на ярката светлина; живото усещане за тлеещ огън, който като че ли намираше израз единствено в нейните светлокафяви забележителни очи, различни от очите на всяка друга жена, която съм познавал; напрежението в нейната неподвижност, което не можеше да не издаде лудешкия и волен дух на изискано и благородно тяло – всички тези неща оставиха белег в паметта ми, сякаш някой се бе докоснал с горещо желязо. Няма да ги зaбравя никога.
Тя ме поздрави приятно със своя нисък и глас, а аз се отпуснах в плетеното кресло с чувство на удовлетвореност, че съм приел поканата на Джон. Госпожа Кавендиш ми поднесе чай и малкото думи, които тя кротко изрече, още повече засилиха първоначалното ми впечатление, че тя е изключително очарователна жена. Компанията на внимателния слушател винаги действа стимулиращо и аз шеговито разказах някои случки от дома за възстановяване, като с голяма радост установих, че моята домакиня изпита огромно удоволствие от начина, по който го направих. Що се отнася до Джон, колкото и голям добряк да бе той, човек едва ли можеше да го причисли към хората, които умеят да разговарят интересно.
В този момент добре познат глас долетя от отворения френски прозорец, намиращ се наблизо:
– Значи ти ще пишеш на принцесата след чая, Алфред, нали? Аз пък ще пиша на лейди Тадминстър за втория ден. А дали да не изчакаме, докато получим отговор от принцесата? Ако тя ни откаже, тогава лейди Тадминстър би могла да го открие в първия ден, а госпожа Кросби - на втория. А след това и дукесата – тя пък е за училищното празненство.
Последва мърморенето на мъжки глас, след което госпожа Ингълторп изчурулика в отговор:
– Да, Алфред, разбира се. След чая ще бъде много добре. Така хубаво обмисляш всичко, мили Алфред.
Френският прозорец се отвори още по-широко и една приятна белокоса възрастна дама с малко властно изражение на лицето прекрачи навън върху тревата. След нея се появи мъж, в чието поведение се долавяше почтително отношение.
Госпожа Ингълторп ме приветства бурно:
– Господи, нима не е прекрасно да ви види човек след всичките тези години, господин Хейстингс? Алфред, мили, господин Хейстингс - а това е съпругът ми.
Огледах „милия Алфред“ с любопитство. Без съмнение у него имаше нещо странно. Вече не се чудех защо Джон не одобрява брадата му. Стори ми се, че не бях виждал по-дълга и по-черна брада от неговата. Носеше пенсне със златни рамки, а цялата му фигура излъчваше някаква скованост. Хрумна ми, че вероятно би изглеждал по-уместно на сцена, защото появата му в действителния живот будеше недоумение. Гласът му беше доста приглушен и мазен. Подаде ми вдървена ръка и каза:
– За мен е удоволствие, господин Хейстингс. След това се обърна към съпругата си: – Емили, мила, тази възглавничка ми се струва малко влажна.
Тя обърна към него грейналото си от любвеобилност лице, докато той, демонстрирайки най-нежна загриженост, замени въпросната възглавничка с друга. Странна беше заслепеността на тази иначе благоразумна жена!
Присъствието на господин Ингълторп като че ли хвърли пелена от сдържаност и прикрита враждебност върху цялата компания. Госпожица Хауърд пък дори и не се стараеше да прикрива чувствата си. Само госпожа Ингълторп сякаш не забелязваше нищо необичайно. Прежната ѝ словоохотливост не бе изгубила нищо от изминалите години и от устата ѝ се сипеше несекващ поток от думи, главно във връзка с предстоящата разпродажба, която тя организираше и която предстоеше да се проведе скоро. От време на време тя се обръщаше към съпруга си, за да уточни дни и дати. Той не измени на своя бдителен и внимателен маниер ни за минутка. Още от самото начало у мен се загнезди силна ненавист спрямо него, а аз се гордея с факта, че обикновено първите ми впечатления са доста непогрешими.
Не след дълго госпожа Ингълторп се обърна, за да даде нареждания на Ивлин Хауърд относно някакви писма, и тогава съпругът ѝ ме заговори с особения си глас:
– Вие имате професията на военен, така ли, господин Хейстингс?
– Не, преди войната работех в „Лойдс“.
– А възнамерявате ли да се върнете пак там, когато свърши?
– Навярно. Или там, или ще започна всичко отначало.
Мери Кавендиш се наведе напред:
– Какво в действителност бихте избрали като професия, ако можехте да следвате влечението си?
– Ами... зависи.
– Нямате ли някакво тайно хоби? – попита тя. – Кажете ми, привлича ли ви нещо? Всеки го тегли нанякъде, и то все към абсурдни неща.
– Ще ми се присмеете.
Тя се усмихна.
– Навярно.
– Ами... винаги тайно ми се е искало да стана детектив!
– Истински? Скотланд Ярд? Или Шерлок Холмс?
– О, Шерлок Холмс, разбира се. Но вижте какво, това ме влече съвсем сериозно и много силно. Преди време в Белгия срещнах един прочут детектив и се запалих от него. Той е едно чудесно дребно човече. Казваше, че добрата детективска работа е просто въпрос на метод. И моята система е изградена върху това – макар и да не съм направил кой знае какво досега. Той е забавно човече – голямо конте, но с чудесен ум.
– Харесвам добри детективски истории – обади се госпожица Хауърд. – Ама пишат и много боклук. Престъпникът в последната глава. Объркват всички. В живота веднага ще се сетиш още отначало.
– Има много неразкрити престъпления – отвърнах аз.
– Не говоря за полицията, а за тези, дето са замесени. Семейството. Тях не можеш излъга. Те ще се сетят.
– Значи – казах аз удивен – вие смятате, че ако край вас стане престъпление, да кажем убийство, веднага ще можете да посочите убиеца?
– Ами да. За доказване пред съда може и да не стане, но съм сигурна, че ще го позная. Ще го усетя с върха на пръстите си, ако се приближи към мен.
– Може да е и „тя” – подхвърлих аз.
– Може. Но убийството е насилие. Пó подхожда на мъж.
– Не и когато става въпрос за отровителство – стресна ме звънкият глас на госпожа Кавендиш...
Издателство Ера
Аферата в Стайлс в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар