Второто прасенце вкъщи си остана
Третото прасенце хапна печено месце
Четвъртото прасенце нищичко не яде
Петото прасенце заплака: Кви-Кви-Кви
И ето, сега самата тя стоеше пред него – високо, стройно момиче в зората на своите двадесет години. След такава жена винаги се обръщат. Дрехите ѝ бяха хубави: полата и палтото – скъпи, с отлична кройка и богато украсени с кожи. Главата си държеше грациозно изправена, имаше широко чело, нос с чувствителни ноздри и решителна брадичка. От нея бликаше живот. Всъщност не толкова красотата ѝ, колкото тази нейна жизненост беше отличителната ѝ черта. Преди идването ѝ Поаро усещаше, че е стар, а сега изведнъж беше млад, жив, енергичен…
Той тръгна към нея, за да я поздрави, и почувствува как тъмносивите ѝ очи внимателно го изучават. Младата жена извършваше щателния си оглед напълно сериозно. Тя седна, взе предложената ѝ цигара, после я запали и помълча минута-две, пушейки, като продължи да се взира в него строго, замислено…
– Да – подхвана тихичко Поаро, – трябва да решите, нали?
– Моля? – сепна се момичето. Макар и леко сипкав, гласът ѝ беше приятен, привлекателен.
– Опитвате се, нали, да решите дали съм просто един шарлатанин, или човекът, който ви трябва?
Тя се усмихна и отвърна:
– Е, да… нещо от този род. Виждате ли, мосю Поаро… вие… вие съвсем не изглеждате така, както си представях.
– А съм и стар, нали? По-стар, отколкото сте предполагали?
– Да, това също – тя се поколеба. – Ще бъда откровена. Искам… трябва да намеря най-добрия!
– Бъдете спокойна – отвърна Поаро. – Аз съм най-добрият.
– Не сте скромен… все пак склонна съм да ви вярвам.
– Човек не използува само мускулите си – каза кротко Поаро. – На мене не ми е нужно да превивам гръб и да измервам отпечатъци от обувки, да събирам фасове или да ровя из стъпканата трева. Достатъчно е да се отпусна в креслото си и да мисля. Ето това – и той потупа леко яйцевидната си глава, – това е, което функционира.
– Зная – отговори Карла Льомаршан. – Точно затова дойдох при вас. Искам да извършите нещо фантастично!
– Звучи обнадеждаващо – каза Поаро, поглеждайки я насърчително.
Карла Льомаршан въздъхна дълбоко.
– Казвам се не Карла, а Каролайн – също като майка ми. Кръстена съм на нея.
Тя замълча за миг.
– И въпреки че всички ме знаят като Льомаршан, моето истинско име е Крейл.
Поаро смръщи чело озадачен.
– Крейл – измърмори той, – като че ли си спомням нещо…
– Баща ми беше художник… доста известен художник. Някои хора твърдят, че е бил велик. Мисля, че наистина е бил такъв.
– Еймиъс Крейл?
– Да – тя замълча, а след това продължи: – Майка ми, Каролайн Крейл, е била съдена за убийството му.
– Аха! – възкликна Поаро. – Сега се сещам, но доста смътно. По това време бях в чужбина. Беше много отдавна.
– Преди шестнадесет години – отвърна момичето.
Изведнъж лицето ѝ силно побледня, а очите ѝ се превърнаха в два горящи въглена.
– Разбирате ли? Тя е била съдена и осъдена… Не я обесили, защото хората чувствували, че има смекчаващи вината обстоятелства. Затова ѝ намалили присъдата на доживотен затвор. Само година след процеса обаче майка ми умряла. Нали разбирате? Всичко е отминало, приключено, свършено…
– И тъй? – тихо попита Поаро.
Момичето, наречено Карла Льомаршан, притисна дланите си една в друга. Заговори бавно, със запъване, като някак странно и болезнено натъртваше всяка дума.
– Трябва да разберете точно каква е моята роля. По онова време, когато това се случило, съм била на пет години – твърде малка, за да проумявам нещо. Разбира се, спомням си майка си и баща си и как изведнъж трябваше да напусна дома си и да замина за провинцията… Помня прасенцата и една симпатична пълна жена – жената на фермера – и това, че всички бяха много добри с мене… Спомням си също съвсем ясно как всеки ме гледаше особено – някак плахо, гузно… Аз, естествено, знаех, както всички деца, че нещо не е наред, но не знаех какво… След това се качих на кораба. Беше чудесно! Плавахме дълго и накрая се озовах в Канада. Посрещна ме чичо Саймън. С него и леля Луиза заживях в Монреал, а когато питах за мама и татко, казваха ми, че скоро ще дойдат. А после… после, струва ми се, забравих. Само знаех, че са умрели, без всъщност някой да ми го е казвал, защото по това време вече не се сещах за тях. Бях много щастлива, чичо Саймън и леля Луиза бяха много мили с мене, ходех на училище, имах много приятели и съвсем забравих, че някога името ми не е било Льомаршан. Леля Луиза ми каза, че в Канада ще се казвам така, и тогава това ми се видя съвсем логично – просто такова беше канадското ми име. Но, както вече казах, накрая съвсем забравих, че някога съм имала друго име.
Тя предизвикателно издаде напред брадичката си.
– Погледнете ме – ако ме срещнете на улицата, ще си кажете: „Ето това момиче няма никакви грижи!“ Нали? Богата съм, с превъзходно здраве и достатъчно приятна външност. Умея да се забавлявам. На двадесет години не бих си сменила мястото с нито едно момиче на света. Вече започнах да се питам обаче за майка си и баща си: кои са били и с какво са се занимавали. Аз бях длъжна да разбера най-после… Но хората сами ми казаха, когато навърших двадесет и една години. Трябваше да го направят, първо, защото тогава станах пълноправна господарка на парите си, и после, знаете ли, заради писмото… писмото, което майка ми оставила за мене, когато умирала.
Изражението ѝ се промени, стана непроницаемо. Очите ѝ не бяха вече горящи въглени, а две тъмни, мрачни езера.
– Тогава научих истината: майка ми е била осъдена за убийство. Беше доста… ужасно.
Настъпи кратко мълчание.
– Има и нещо друго, което трябва да ви кажа: сгодена съм и ще се омъжа. Всички говореха, че трябва да чакаме, докато навърша двадесет и една години. Когато научих истината, разбрах защо.
Поаро се размърда и се обади за първи път.
– Как реагира годеникът ви? – попита той.
– Джон ли? Не искаше и да знае. Казваше, че нямало никакво значение, поне не и за него. Той и аз сме били Джон и Карла и миналото било без значение.
Тя се наведе напред.
– Още сме годеници, но все пак вие знаете, че има значение – за мене, а също и за Джон. И не миналото има значение за нас, а бъдещето. – Карла сви ръцете си в юмруци. – Искаме да имаме деца. И двамата искаме деца, но не желаем да ги гледаме как израстват в страх.
– А нима сред праотците на всеки един от нас не се среща и злото, и насилието?
– Не ме разбирате. Така е, естествено, но пък хората обикновено не знаят за това. А ние знаем. Злото е много близо до нас. Понякога виждам как Джон ме гледа… такъв един бърз поглед – просто стрелване с очи. Ами ако се бяхме оженили и се бяхме скарали и Джон ме погледнеше така… сякаш… сякаш не знае какво да мисли?...
Издателство Ера
Пет малки прасенца в Хеликон
Пет малки прасенца в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар