вторник, 29 януари 2013 г.

А. П. Чехов >> Дамата с кученцето

В историите за порочността на местните нрави имаше много лъжа, той ги презираше и знаеше, че такива истории се съчиняват в повечето случаи от хора, които сами на драго сърце биха съгрешили, стига да можеха...

– Аз ви опръсках, ваше-ство… Простете… аз нали… не че…
– Ах, стига… Аз вече забравих, а вие все за това! – каза генералът и нетърпеливо мръдна долната си устна.
“Забравил, а в очите му ехидство – помисли Червяков, като поглеждаше подозрително генерала. – И да говори не иска. Би трябвало да му обясня, че съвсем не съм искал… че това е природен закон, а то ще вземе да си помисли, че съм искал да плюна. Сега и да не помисли, после ще помисли!…”
Като се върна вкъщи, Червяков разказа на жена си за своето невежество. Жена му, както му се стори, се отнесе много лекомислено към случилото се; тя само се изплаши, а после, като разбра, че Бризжалов е “чужд”, се успокои.
– Все пак иди, извини се – каза тя. – Ще си помисли, че не знаеш да се държиш в общество!
– Тъкмо там е работата! Извинявах му се, но той някак странно… Нито една свястна дума не каза. Пък и нямаше кога да разговаряме.
На другия ден Червяков облече новия си вицмундир, подстрига се и тръгна за Бризжалов да му обясни… Влизайки в приемната на генерала, той видя там много просители, а между просителите – и самия генерал, който вече бе почнал приемането на прошенията. Като изслуша няколко просители, генералът вдигна очи и към Червяков.
– Вчера в “Аркадия”, ако си спомняте, ваше-ство – започна да докладва екзекуторът, – аз кихнах и… без да искам, ви опръсках… Изв…
– Що за глупости! Голяма работа!... Вие какво обичате? – обърна се генералът към следващия просител.
“Не иска да говори! – помисли си Червяков, пребледнявайки. – Сърди се значи… Не, това не бива да се остави така… Ще му обясня…”...

Издателство Труд



Няма коментари:

Публикуване на коментар