сряда, 13 март 2013 г.

Арно Гайгер >> Старият крал и неговото изгнание

„Деликатен, филигранно изпипан роман, със съвсем простичък сюжет, монумент на живите. Това не е просто една вълнуваща книга, но и нещо много повече – семейна история, детски спомени, хроника на провинциалния живот и освен това разказ за живота, който водим всички ние.“ Neue Züricher Zeitung

Бях на шест, когато дядо престана да ме разпознава. Живееше в къщата под нашата и случеше ли се да мина през овощната му градина, за да си съкратя пътя до училище, понякога той ме замеряше с цепеница, защото нямало какво да диря в поляните му. Друг път, като ме зърнеше, се радваше, идваше до мен и ми викаше Хелмут. В такива случаи не знаех как да се държа. Дядо почина. Забравих за тези си преживявания – докато болестта не спипа баща ми.
Руснаците имат поговорка, която казва, че в живота нищо не се повтаря освен грешките. А с възрастта те се увеличават. Тъй като татко винаги си е падал малко темерут, ние си обяснявахме появилите се скоро след пенсионирането му бели петна в паметта с това, че той почва да губи какъвто и да е интерес към заобикалящия го свят. Поведението му бе типично за него. Затова няколко години му лазихме по нервите с настойчиви молби най-после да вземе да се стегне.
Днес ме хваща тиха ярост заради това пилеене на силите; защото ругаехме човека, а имахме предвид болестта. „Моля те, не продължавай повече така!“ – казвахме му хиляди пъти, а татко приемаше забележките търпеливо и според правилото, че попаднеш ли в неприятна ситуация, най-лесно ще ти е, ако навреме се оттеглиш встрани. Не искаше да се противопоставя на забравянето, не използваше каквито и да е опори за паметта си и ни веднъж не се оплака, че някой е вързал възли по носните му кърпи. Не водеше упорита окопна война срещу духовния си упадък и никога не отвори дума за това, макар че – от днешна гледна точка – най-късно в средата на деветдесетте години би трябвало да е осъзнал сериозността на положението си. Само да беше казал на някое от децата си: съжалявам, мозъкът ми ме оставя в беда, всички ние бихме могли по-добре да се справим със ситуацията. Но при нас се получи дългогодишна игра на котка и мишка, с баща ми – като мишка, с нас – като мишки, и болестта в ролята на котката...

Издателство Колибри



Няма коментари:

Публикуване на коментар