„Откога започна всичко това?!“ – ето проклетия въпрос, който си задаваше всеки път, щом го споходеше празното лице на Григоров, потънало като сянка в светлината на директорския прозорец. „Откога, по дяволите?“ Спомените го връхлитаха, бяха най-различни, повечето интимни, някои от тях срамни, но също като раздухани от вятъра листа те се разпиляваха, за да отстъпят място на най-яркия, съдбоносния, който подобно на жига бе прогорил завинаги съзнанието му. Беше лятото преди да тръгне на училище, летуваха в Поморие, морето блестеше като шлифован сапфир, който сякаш отъняваше и избеляваше на хоризонта, градчето ухаеше на пържена риба и на загнили плодове, на нещо неизличимо провинциално, на водорасли, на йод и на вечност. Сутрините прекарваха на плажа, а следобед майка му и леля му Емилия си правеха бани в санаториума със слузестата лечебна кал. Емилия Вълчева беше известна актриса, навсякъде хората я разпознаваха, съпровождаха я с поглед на почуда и възхита, спираха я на улицата и я молеха за автограф или да се снимат с нея. Тя беше с дъщеря си Десислава, разглезено и опако момиченце, три години по-малко от Христо, което само се пречкаше в краката му, докато той строеше пясъчен замък на брега.
Това се случи в деня преди да си заминат, беше неочаквано и в същото време сякаш преднамерено вълшебно, изпълнено с мистична, с прогаряща светлина. Той се забавляваше с един торен бръмбър, който се мъчеше да му избяга, опитваше се с пръчката да го вкара в кибритената кутийка, когато вятърът изведнъж се завихри и опря в сградата на санаториума, вратата на отсрещната кабинка зейна и той видя леля си Емилия гола, цялата намазана с лечебната кал, облечена сякаш в някаква лепкава и вековна пръст, в изначалието, в божествената глина на човешкото сътворение. Слънцето я осветяваше и тя приличаше на прекрасна статуя. Току-що беше влязла под душа и изведнъж започна бавното є и сладостно преображение, водата я разсъбличаше, откриваше я, проявяваше я и я връщаше в живината ѝ; отначало се освободиха златистите є коси и потекоха по раменете є, после стройните ѝ плещи, най-сетне бедрата є с формата на силен и недопит съд. Тя се обърна, гърдите ѝ се люшнаха едри, еластични и леко отпуснати, зърната им имаха тръпния цвят на кафе, погледът му пропълзя по загорелия є корем и опря в оная триъгълна белота, останала от банския, която беше предчувствие и продължение на нещо тайно, забранено, но повикано от избликналата светлина, и беше украсено с меднорус и пораждащ болка в слабините му венец. Христо беше ахнал, стоеше упоен, изоставен от себе си, някак разтърсващо самотен, с притворени очи и зинала уста. Пред него се бе извършило чудо, той бе преживял превъплъщението на богиня, която, умита от сиянието на вечността, се беше превърнала в жена.
Едва в този миг леля му Емилия зърна отворената врата, викът ѝ на уплах бе някак интимен и сякаш отправен към него, тя несъзнателно се прикри с ръце, всъщност по този начин му помогна да надникне докрай в нея и да я запомни, после се усмихна виновно и непростимо изрече:
– Господи, добре, че нямаше мъже! – и затръшна вратата, а може би така залости и сърцето му.
Христо не знаеше, че е влюбен, но още същата нощ разбра, че е болен, мяташе се като обезумял в леглото, гореше, сигурно беше вдигнал температура и до сутринта не успя да заспи. В преживяното не усещаше нищо плътско, дори далечно еротично и възбуждащо, той случайно бе надзърнал в един миг, в който жената се бе докоснала до свръхдуховното, до съвършенството. Нейното разсъбличащо се тяло, всъщност нейното обличане в слънцето и във водата, ала най-вече в момчешката му неопитност, се беше врязало като белег в паметта му, изглежда, и в живота му. Той го сънуваше и с отворени очи, видението го изненадваше, докато играеше на топчета с хлапетата на двора, докато закусваше филия, намазана с мармалад, в училище, на тренировките по футбол...
Издателство Сиела
Законът в Хеликон
Законът в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар