Но си имах извинение, което много малко бездарни китаисти биха могли да изтъкнат – бях на пет години, когато пристигнах в Китай, и на осем, когато го напуснах.
Спомням си отлично деня, в който разбрах, че ще живея в Китай. Бях едва на пет години, но вече схващах най-важното – че ще мога да се фукам с това.
Правилото действа безотказно – дори и най-големите критици на Китай изживяват перспективата да попаднат там като рицарско посвещение.
Нищо не звучи по-тежкарски от това, да кажеш с разсеян вид: „Връщам се от Китай“. И до ден днешен като усетя, че някой не ми се възхищава достатъчно, изричам разсеяно фразата „когато живеех в Пекин“.
Наистина е странно. В края на краищата бих могла да кажа „когато живеех в Лаос“, което би било доста по-изключително. Но не толкова шик. Китай е класика, безусловност, „Шанел № 5“.
Не всичко може да се обясни със снобизма. Голяма роля играят фантазиите. Туристът, пристигнал в Китай без своята хубава доза китайски илюзии, няма да види друго освен един кошмар.
Майка ми винаги е имала най-щастливия характер на земята. Вечерта, когато пристигнахме в Пекин, грозотата така я порази, че тя заплака. Тя, която никога не плаче.
Разбира се, имаше ги Забранения град, Храма на небето, Благоуханната планина, Великата китайска стена, Гробниците на династията Мин. Но всичко това – в неделя.
През останалите дни на седмицата имаше само мръсотия, отчаяние, изливане на бетон, гетото, надзора – все дисциплини, в които китайците са шампиони.
Няма друга страна, която така да заслепява. Тези, които я напускат, разказват, че са видели прекрасни неща. Въпреки честността си, те са склонни да не споменават за пълзящата грозота, която няма как да не са забелязали. Това е особен феномен. Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните й несъвършенства, без дори да ги прикрива...
Хартиено издание и е-книга
Издателство Колибри
Любовен саботаж в Хеликон
Любовен саботаж в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар