сряда, 10 юли 2013 г.

Владимир Набоков >> Смях в тъмното

... жесток малък шедьовър, една от онези книги... от които нищо не може да се отнеме и към които нищо не може да се добави, без да се нанесат щети. The London Times Literary Supplement

   Случи се така, че една вечер на Албинус му хрумна прекрасна идея. Вярно, не беше изцяло негова, тъй като беше подсказана от една фраза на Конрад (не онзи знаменитият поляк, а Удо Конрад, авторът на „Мемоарите на един забраван“ и на онова за стария фокусник, който направи така, че сам да изчезне по време на прощалното си представление). Във всеки случай Албинус си присвои идеята, като ѝ се наслаждаваше, играеше си с нея, оставяше я да зрее у него, и по този начин придоби върху нея законна собственост в свободния свят на съзнанието. Като художествен критик и експерт по картините често се забавляваше, като поставяше подписа на този или онзи стар майстор под пейзажите и лицата, които той, Албинус, срещаше в реалния живот: и така превърна съществуването си в очарователна картинна галерия, пълна с прекрасни фалшификати. И ето че една вечер, докато образованият му ум се рееше свободно и пишеше малко есе за филмовото изкуство (нищо чак гениално, той не беше особено талантлив човек), му хрумна прекрасната идея.
   Беше свързана с цветните анимационни картинки, които точно бяха започнали да се появяват по това време. Колко вдъхновяващо би било, си помисли той, ако някой използва този метод върху много известна картина, най-добре от Нидерландската школа; съвършено да пресъздаде картината върху екран в ярки краски и после да я съживи – графично да развие движенията и жестовете в пълна хармония с тяхното статично положение на платното; да кажем – кръчма с малки човечета, които пият жадно, насядали около дървени маси; бързо прелитаща пред погледа картина на огрян от слънцето двор с оседлани коне – всичко изведнъж оживява: малкото човече с червени дрехи, което в момента оставя своята халба, момичето с подноса, което се опитва да се отскубне от нечии ръце, и кокошката, която тъкмо започва да кълве на прага. Би могло да продължи по следния начин: малките фигурки излизат извън картината и после преминават през пейзаж от същия художник, може би с кафяво небе и замръзнал канал, и хора на чудновати кънки, каквито са карали едно време, се пързалят по старомодни криви, подсказани от платното; или мокър път в мъглата и няколко конници, които се връщат в същата пивница; постепенно фигурките и светлината заемат едно след друго предишните си места и, така да се каже, всичко завършва с първоначалната картина. Същото може да се опита и с италианските майстори: синият конус на хълма в далечината, бялата лъкатушеща пътека, малките фигурки на пилигримите, които криволичат по пътя нагоре. И дори с религиозни сюжети, но само такива с незначителна величина. Аниматорът не само трябва да притежава задълбочени познания за дадения художник и неговата епоха, но и да бъде надарен с достатъчно талант, за да избегне всяка дисхармония между действието, което е сътворил, и онова, запечатано от стария майстор: той ще трябва да ги извлече от самата картина – о, да, това е възможно. И цветовете… те трябва да са далеч по-сложни от тези в рисуваните филмчета. Каква история само може да стане, история за визията на един творец, щастливо пътуване на окото и четката, един свят в стила на майстора, свят, който прелива от нюанси, създадени от самия него!...

Издателство Колибри

Смях в тъмното в Хеликон


Няма коментари:

Публикуване на коментар