Вдишах, а песъчинките, поети с въздуха, задръстиха дробовете ми.
Вкопчих се отчаяно в издатината, толкова силно, че под ноктите ми рукна кръв. В последния момент успях да превърна нечленоразделния писък в поредица от разбираеми звуци.
- Даш!
Този път бе съвсем ясно.
Да, звучеше като скърцане на несмазвана от десетилетие врата, пресипнал и немощен, но определено се различаваше от воя на вятъра. Преглътнах солената вода и сълзите и направих още една крачка нагоре. Мътният силует на върха можеше да е скала или дърво, а гласът – само плод на изтерзаното ми съзнание, но бях длъжна да продължа. Дори да нямаше нищо, дори да имаше само оголен камък под суровата ласка на вятъра.
Ръка улови моята, драскайки кожата с нокти. Нямах време дори да се ужася, а се вкопчих в предложената помощ като удавник за сламка. Оставих го да ме извлече нагоре, стискайки зъби, докато острите камъни раздираха коленете ми. Всичко беше по-добре от отвесната хлъзгава скала.
Метнах се в обятията му в момента, в който ме издърпа до себе си. Ризата му беше подгизнала – от дъжд и кръв – ръцете му трепереха, докато се заключваха зад гърба ми, но дори сред рева на бурята успявах да чуя неравния ритъм на сърцето му.
- Върви след мен! – изкрещя в ухото ми, сграбчвайки ме за китката.
Запрепъвах се след него, босите ми стъпала се хлъзгаха по влажната скала, дъждовната вода се смесваше с кръвта. Очите ми горяха от солта, а главата ми пулсираше сякаш в черепа ми имаше бомба със закъснител.
Измърмори нещо за заслон, но вятърът заглуши остатъка от думите му. Ръката му бе толкова студена и мокра, че едва успявах да се задържа за нея. Страх бълбукаше в гърдите ми, разпростираше се като плевел към съзнанието ми, обхващаше и поглъщаше всяко кътче от мозъка ми.
Притиснах се в него, търсейки топлината на тялото му. „Заслона" – скалата, увиснала на сантиметри от главите ни - предпазваше донякъде от дъжда, но не можеше да спре студа. Сгушихме се, обгърнахме се с телата си, вкопчили вкочанени пръсти един в друг.
Бурята се развилня няколко часа след като се разделихме с Меро. Първо небето потъмня до оловносиво, а облаците се застелиха над главите ни, още по-гъсти и черни като катран. Нямаше светкавици, единствено глухи тътени, разтърсващи земята. Дъждът постепенно премина в порой, а накрая капките се превърнаха в ледени топчета с размера на детски юмрук. Вятърът гризеше плътта и свистеше злокобно в ушите като вой на гладен лешояд…
- Даш!
Този път бе съвсем ясно.
Да, звучеше като скърцане на несмазвана от десетилетие врата, пресипнал и немощен, но определено се различаваше от воя на вятъра. Преглътнах солената вода и сълзите и направих още една крачка нагоре. Мътният силует на върха можеше да е скала или дърво, а гласът – само плод на изтерзаното ми съзнание, но бях длъжна да продължа. Дори да нямаше нищо, дори да имаше само оголен камък под суровата ласка на вятъра.
Ръка улови моята, драскайки кожата с нокти. Нямах време дори да се ужася, а се вкопчих в предложената помощ като удавник за сламка. Оставих го да ме извлече нагоре, стискайки зъби, докато острите камъни раздираха коленете ми. Всичко беше по-добре от отвесната хлъзгава скала.
Метнах се в обятията му в момента, в който ме издърпа до себе си. Ризата му беше подгизнала – от дъжд и кръв – ръцете му трепереха, докато се заключваха зад гърба ми, но дори сред рева на бурята успявах да чуя неравния ритъм на сърцето му.
- Върви след мен! – изкрещя в ухото ми, сграбчвайки ме за китката.
Запрепъвах се след него, босите ми стъпала се хлъзгаха по влажната скала, дъждовната вода се смесваше с кръвта. Очите ми горяха от солта, а главата ми пулсираше сякаш в черепа ми имаше бомба със закъснител.
Измърмори нещо за заслон, но вятърът заглуши остатъка от думите му. Ръката му бе толкова студена и мокра, че едва успявах да се задържа за нея. Страх бълбукаше в гърдите ми, разпростираше се като плевел към съзнанието ми, обхващаше и поглъщаше всяко кътче от мозъка ми.
Притиснах се в него, търсейки топлината на тялото му. „Заслона" – скалата, увиснала на сантиметри от главите ни - предпазваше донякъде от дъжда, но не можеше да спре студа. Сгушихме се, обгърнахме се с телата си, вкопчили вкочанени пръсти един в друг.
Бурята се развилня няколко часа след като се разделихме с Меро. Първо небето потъмня до оловносиво, а облаците се застелиха над главите ни, още по-гъсти и черни като катран. Нямаше светкавици, единствено глухи тътени, разтърсващи земята. Дъждът постепенно премина в порой, а накрая капките се превърнаха в ледени топчета с размера на детски юмрук. Вятърът гризеше плътта и свистеше злокобно в ушите като вой на гладен лешояд…
Издателство Весела Люцканова
Междусъния в Хеликон
Междусъния в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар