Ерих Мария Ремарк >> Трима другари

Сурова, безмилостно откровена притча за самотата и себеотдаването, за приятелството и любовта, за предаността и крехкостта на човешките взаимоотношения...

   Небето беше жълто като месинг и още неопушено от дима на комините. Зад покривите на фабриката светлееше по-ярко. Всеки миг слънцето щеше да се покаже. Погледнах часовника. Нямаше още осем. Бях подранил с четвърт час.
   Отключих портата и приготвих бензиновата помпа. По това време винаги минаваха няколко коли, които трябваше да се зареждат с бензин.
   Неочаквано чух зад себе си дрезгаво скърцане, като че ли под земята развиваха ръждясал винт. Спрях и се ослушах. После минах през двора, върнах се в работилницата и предпазливо открехнах вратата. В полутъмното помещение залиташе призрак. Носеше мръсна бяла забрадка, синя престилка, дебели пантофи, тежеше деветдесет килограма и размахваше метла – беше чистачката Матилде Щос.
   Постоях известно време, загледан в нея. С грацията на хипопотам тя се олюляваше между охладителите на автомобилите и с глух глас пееше песента за верния хусар. На масата до прозореца бяха оставени две бутилки коняк. Едната от тях почти празна. До снощи беше пълна. Забравил бях да ги заключа.
   – Но, госпожа Щос!… – казах аз.
   Песента секна. Метлата падна на пода. Блаженото хилене помръкна. Сега аз бях призракът.
   – Исусе Христе! – заекна Матилде и се втренчи в мене със зачервените си очи. – Толкова рано не ви очаквах…
   – Разбирам. Услади ли ви се?
   – Ах, да… ама сега ми е много тежко. – Тя си избърса устата. – Направо съм зашеметена.
   – Е, не преувеличавайте! Само сте се натряскали. Олюлявате се като моряк на брега.
   Тя с мъка се държеше на краката си. Мустачките й потрепваха, клепките се притваряха като на стар бухал. Но постепенно успя да се съвземе. Пристъпи решително крачка напред.
   – Господин Локамп… какво да се прави, човещина… най-напред го помирисах… сетне отпих само глътка… защото все ми е така премаляло от глад, да, а после… после трябва да ме е тикал сатаната. Една бедна жена не бива да се въвежда в изкушение и шишето да стои на открито.
   Не за пръв път я заварвах така. Всяка сутрин тя идваше за два часа да почисти работилницата и човек спокойно можеше да остави наоколо колкото пари иска – не посягаше, но ракията подушваше като плъх сланина.
   Повдигнах бутилката.
   – Естествено до коняка за клиентите не сте се докоснали, но хубавия коняк на господин Кьостер сте очистили.
   Лека усмивка пробягна по сбръчканото лице на Матилде.
   – Право си е, от тия работи разбирам. Ще ме издадете ли, господин Локамп? Мене, беззащитната вдовица?
   Поклатих глава.

   – Днес няма.
   – Тогава да се измъквам. Ако дойде господин Кьостер – боже опази!
   Отидох при шкафа и го отключих.
   – Матилде…
   Тя бързо се заклатушка към мен. Вдигнах една кафява правоъгълна бутилка.
   Замаха ръце в знак на протест.
   – Не съм аз! Честна дума! Тази не съм я пипала.
   – Знам – казах аз и и напълних една чаша. – А познавате ли го поне?
   – Хубава работа! – Тя облиза устни. – Ром! „Щайналтер Ямайка“!
   – Добре. Тогава изпийте си чашата!
   – Аз? – Тя се стъписа. – Господин Локамп, това е твърде много! Карате ме да почервенея от срам! Старата Щос си подръпва тайно от вашия коняк, а вие на туй отгоре я черпите и с ром! Светец, светец сте вие! По-добре да умра, отколкото да приема такова нещо!
   – Е? – казах аз и си дадох вид, че искам да прибера чашата.
   – Е, тогава! – Тя посегна бързо. – Зададе ли се добро, не му обръщай гръб, пък ако ще и да не го разбираш. Наздраве! Да не би да имате рожден ден?
   – Да, Матилде. Позна.
   – Какво, наистина ли? – Тя сграбчи ръката ми и я разтърси. – Най-сърдечни благопожелания! Парите да прииждат към вас! Господин Локамп… – тя си избърса устата, – толкова съм развълнувана, непременно трябва да му ударя още една. Че аз ви обичам като син.
   – Добре.
   Напълних още една чаша. Тя я изля в устата си и напусна работилницата с благословии...

Издателство Фама

Трима другари в Хеликон

Трима другари в Books.bg