Илия Троянов >> Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

То дебне отвсякъде, затаено и смълчано...

   Преди много, много хвърляния на зара едно събитие се повтаряше всеки ден в тайната столица на играчите, в града, който тъй се бе закътал, тъй се бе притаил в планината, наричана Балкан, че за него не знаеше ни един бирник, нито пък географите на султаните, царете и генералните секретари го бяха отбелязвали върху ненаситните си карти. Тази случка, неизменна като звън на църковна камбана, се отправи към своята развръзка от една банка. Поне така пишеше на фасадата над портала: БАНКА, и нагоре в сянката наистина водеше широко стълбище, но след изнамирането на зара никой не бе влизал повече в тази БАНКА. Нито веднъж в делничен ден стълбите не бяха издигали клиентите нагоре и не бяха ги спускали надолу, вършейки работата си с пъшкане в най-натоварените часове и изтупани от прахта, важно наежени в обедната почивка, за да отблъснат всяко интимничене с улицата. Нямаше ги клиентите, прекрачващи с желание или трепетен страх прага на банката, нямаше ги жарките мисли, които се струпват около куп шарени хартийки, нито пък чиновническите погледи на служителите и дажбите илюзии, измъквани от дебелокожите хранилища, светкавично преброявани и мушкани небрежно през гишето.
   Мъжете, които всеки божи ден чакаха пред сградата, не знаеха какво има вътре, но каквото и да бе, те нямаха нужда от него. Онзи обаче, който излизаше оттам, бе познат на всички: Бай Дан. Той изникваше от сянката и понаместваше вратовръзката си, протоколен знак, че старият Балкан никак не се е променил, даже в ден като този. Това бе тремоло на барабан, начало на началата. Който се беше опрял на колоните, се понадигаше, който клечеше на земята, се изправяше. А по стълбите слизаше фиктивният директор на банката, който всъщност беше майстор-играчът в тайнствената столица на играчите.
   Добре дошъл, Бай Дане – кошер от гласове, от гърлена самонадеяност и заекваща нервност. По-младите и неопитните – техните въпроси минават на пръсти – са горди, че въобще са допуснати там. Те се промушват между насъбралите се плахо, да не вдигнат шум, притаили дъх в очакване… Бай Дан се усмихва, слуша гласовете, чува и Пенчо, и Димчо, и Елин, и Умеев, с неговата уста говори жена му… Няма ли да се спреш най-сетне, все туй празно занимание, прахосване на време, пусто да остане; и гледай пак да не закъснееш!
   Мъжете се понасят надолу по главната улица, кълбото от преплитащи се гласове на играчите завърта деня, същественото и баналното в едно, всичко случило се в града от снощи насам. В края на улицата шествието се извива като дъга наляво към пъпа на града, към главния меридиан, кафенето на играчите. Върху високите един човешки бой дувари са накацали дървени къщи, изпъчили безсрамно натъпкани търбуси като някой дебелак. Те са принизили шосето до прелестна, но незначителна уличка. А когато се отдадат на шишкавината и много, много им се доспи, лениво се отпускат, нахлупили покрив над челото си, притулени, дремещи, залитнали към уличката – докато тя толкова се стесни, че съседите в две отсрещни къщи в зависимост от настроението могат да се ръкуват или да си скубят мустаците...

Издателство Сиела

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде в Хеликон

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде в Books.bg