Хартията беше от същото добро качество, както пликът, и липсваше адрес. Трябва да го е писал в апартамента си на Кутузовски проспект 26, огромната сграда, в чиито внушителни помещения се намират, още от времето на Сталин, московските домове на партийната върхушка.
Горе вдясно пишеше:
Сряда, 31 декември 1986 г.
Следваше текстът:
Уважаеми Филби,
Вниманието ми бе привлечено от забележката, която сте направили на една вечеря в Москва, а именно, че „политическата стабилност във Великобритания постоянно се надценява тук, в Москва, а напоследък – повече от всякога“.
Бих се радвал, ако получа от вас по-пространно обяснение на тази забележка. Напишете го и го изпратете до мен лично, без да оставяте втори екземпляр и без да ползвате секретарка.
Когато е готово, обадете се на телефона, който ще ви даде майор Павлов, искайте да разговаряте лично с него и той ще дойде да го вземе.
Поздрави за рождения ви ден утре.
Искрено ваш...
Писмото завършваше с подпис.
Филби бавно изпусна дъха си. Значи, в края на краищата, вечерята, дадена от Крючков на двадесет и шести за старшите офицери от КГБ, е била подслушвана. Почти беше сигурен. Като първи заместник-председател и началник на Първо главно управление, Владимир Александрович Крючков беше творение на Генералния секретар. Въпреки че имаше чин генерал-полковник, той не беше военен, дори не и професионален разузнавач. Беше партиен функционер до мозъка на костите си – един от тези, които сегашният съветски ръководител издигна, когато самият той беше председател на КГБ.
Филби прочете писмото отново и го бутна настрана. Стилът на стареца не се е променил, помисли той. Кратък до грубост, ясен и лаконичен, без излишни учтивости, неподлежащ на възражения. Дори споменаването на рождения му ден беше пределно кратко, само за да му покаже, че го търси за информация и нищо друго.
И все пак Филби беше впечатлен. Да получиш лично писмо от този хладен, недостижим човек, беше нещо необикновено и много хора биха се разтреперили от такава чест. Преди години нещата бяха различни. Когато сегашният съветски ръководител пое поста председател на КГБ, Филби вече беше нещо като знаменитост. Четеше лекции за западните разузнавателни служби и най-вече за британската SIS – Сикрет Интелиджънс Сървис.
Както и всички партийни вождове, изпратени да управляват професионалисти от непознати за тях сфери, новият председател се стремеше да назначи на ключовите постове свои хора. Филби, макар и гледан с респект и възхищение като един от петимата супершпиони, разбираше, че в това общество, едно от най-конспиративните, покровителството от най-високо място е нещо полезно. Председателят, високоинтелигентен и културен човек, беше проявил любопитство към Англия – не чак възхищение, но не и обикновен интерес.
Много пъти през годините той беше искал от Филби да интерпретира или анализира събития, да го информира за личности и вероятните им реакции и той го вършеше с радост. Сякаш председателят на КГБ искаше да съпостави информацията, която достигаше до него от собствените му експерти от отдел „Англия“ и от старата му служба – Външния отдел на ЦК на КПСС, ръководен от Борис Пономорьов, – с информация от друг източник. Няколко пъти беше приел предложените му непретенциозно от Филби съвети.
От доста време не беше виждал новия всерусийски „цар“ очи в очи. Последния път беше на приема по повод напускането му на КГБ, за да се върне в Централния комитет, официално като секретар, а в действителност, за да се подготви за наближаващата смърт на предшественика си и да работи за собственото си издигане. Сега отново имаше нужда от анализите на Филби.
Размислите му бяха прекъснати от връщането на Ерита и децата, зачервени от студа и шумни както винаги. В 1975-а, много след като Мелинда Маклийн си беше отишла, когато върховете на КГБ решиха, че безразборните му приключения с курви и пиенето му вече не са интересни (поне за апарата), наредиха на Ерита да се премести при него. Тя беше човек на КГБ тогава и, нещо необичайно – еврейка, на тридесет и четири, тъмнокоса и хубава. Ожениха се същата година.
След сватбата забележителният му личен чар се прояви. Тя се влюби истински и категорично отказа да докладва за него в КГБ. Отговорният офицер беше свил рамене и докладва по-горе, където му казаха да ги остави. Момчетата се родиха на втората и третата година.
– Нещо важно, Ким? – попита тя, докато той пъхаше писмото в джоба си. Поклати отрицателно глава. Тя продължи да съблича дебелите, подплатени якета на момчетата.
– Нищо, мила.
Виждаше, че е замислен за нещо. Знаеше, че не бива да настоява, приближи се до него и го целуна:
– Моля те, не пий прекалено довечера у Блейк.
Всъщност той смяташе да си позволи един последен гуляй. Пияница, откакто се помни, който обикновено започне ли да пие, не спира, докато не падне, той многократно беше пренебрегвал съветите на лекарите. Бяха го накарали да остави цигарите и това беше достатъчно лошо. Но не и алкохола – знаеше, че ще може да престане, когато пожелае, и знаеше, че ще трябва – за известно време след празненството тази вечер.
Спомни си забележката, направена на вечерята при Крючков, и мислите, които я бяха предизвикали. Той знаеше какво става и какви са намеренията дълбоко в ядрото на Британската лейбъристка партия. Други бяха получили сведенията, които той беше проучвал през годините и които сега му предоставяха като един вид услуга. Но само той можеше да съедини късчетата в едно цяло, да го съобрази с психиката на англичаните и да получи истинската картина. Ако искаше да бъде справедлив към идеята, оформяща се в ума му, той трябваше да опише с думи тази картина, да подготви за съветския лидер един от най-добрите си доклади. В края на седмицата би могъл да изпрати Ерита и децата на дачата. Сам в апартамента, можеше тогава да започне. Преди това – един последен гуляй...
Преводач Владимир Германов
Художник Борис Драголов
Издателство Емас
Четвъртият протокол в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар