Миналото е „инсталация“, нашето аматьорско произведение с художествени претенции. Малък ретуш тук, малък ретуш там. Ретушът е любимата ни художествена техника. Всеки е уредник в собствения си музей. Така се примиряваме с миналото си – само ако е във властта ни, само ако държим пръста си в дупката на насипа – като славния Ханше Бринкман, момчето спасило Холандия от наводнение. Да държиш пръста си в дупката на насипа. Да подредиш снимките си на дисплея. Да бършеш редовно праха. От време на време да променяш нещичко. Да хвърляш това-онова в коша. Малко да поразгърнеш, малко да поприкриеш. Да изчистиш петната. Да си държиш езика зад зъбите. Да го вадиш от калъфа като оръжие. Да мислиш едно, а да говориш друго. Да се обвиваш в звучни фрази. Да говориш така, че да не казваш нищо.
Догади ми се от мисълта за всички тези повторения, от думите, от обвиненията и оправданията, от нещастието, пъплещо като вирус, от тези усукани около нас пъпни върви, в чиято ужасна, сплескана и кървава маса се гърчим всички заедно: родители, деца, внуци, жертви и палачи, обиждащи и обидени, пазачи и затворници, съдии и осъдени...
Изводът от приказката е следният: оставането в „изгнание“ е равносилно на гибел. Потех прекарва дните си в гората в тотална амнезия, в пълна забрава. Завръщането вкъщи е възвръщане на паметта, но и смърт. След като си спомня всичко, Потех полита към дома си , но пада в кладенеца.
Изглежда, че единственият триумф на човешката свобода се съдържа в онази иронична секунда на заминаването в една, друга или трета посока...
Преводач Людмила Миндова
Художник Яна Левиева
Издателство Факел експрес
Министерство на болката в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар