За миг се оказах част от една история, по-хубава от която не може да предложи нито едно кино. Аз, Ален Бонар, бях изтръгнат от монотонния си коловоз и запратен в най-голямото приключение, което някога съм преживявал.
„Ти си човек, стоящ в периферията, наблюдател, който гледа да стои на ръба на действието, беше ми казал веднъж Робер. Давай го по-спокойно.“
Робер е, на първо място, мой приятел. На второ място, е астрофизик и подлудява всички край себе си с това пренасяне на физичните закони върху неща от всекидневието.
По неговата логика сега вече не съм наблюдател, а се намирам насред турбулентно, неочаквано, объркващо действие, което те оставя без дъх, а на моменти – и без разум. Съдбата ми беше поднесла подарък, аз го сграбчих и така едва не загубих жената, която обичах.
Но онази вечер, когато след последната прожекция излязох на мократа от дъжда улица, в която треперливо се оглеждаше светлината на един фенер, не подозирах абсолютно нищо.
Не знаех и това, че в кино “Парадизо” е скрит ключът към една тайна, от която щеше да зависи цялото ми щастие.
Спуснах решетката, за да заключа, протегнах се и си поех дълбоко въздух. Дъждът беше спрял, само леко ръмеше. Въздухът бе мек и пролетен. Вдигнах яката на якето си и тръгнах. Едва тогава забелязах дребничкия, съсухрен мъж, облечен в шлифер, който стоеше в здрача, придружен от една руса жена, и гледаше съсредоточено към киното.
– Hi – каза той с ясно изразен американски акцент. – Вие ли сте собственикът на киното? Great film, by the way. – Той посочи витрината с афишите, като погледът му недвусмислено се беше впил в черно-белия плакат на филма „Артистът“, който поради факта, че е ням, не се радваше на кой знае какъв интерес, особено от страна на жителите на Новия свят.
Аз само кимнах и вече очаквах да тикне в ръката ми фотоапарат и да ме помоли да ги снимам с жена му пред филмотечното кино, което дори не беше най-старото в Париж, но все пак доста наподобяваше малките стари кина с плюшени тапицерии, които, за съжаление, днес са напът да изчезнат, когато дребният мъж направи крачка към мен и ме погледна приветливо през очилата си с рогови рамки.
– Много бихме искали да поговорим с вас, господин...
– Бонар – казах аз. – Ален Бонар.
Той ми протегна ръка и аз малко объркан я поех.
– Познаваме ли се?
– Не, не, не мисля. Anyway... nice to meet you, господин Бонар. Аз съм...
– О, да не би да сте роднина на онзи Бонар? Художника?
Русата жена беше излязла от сянката и ме гледаше със засмени сини очи.
Това лице щях да го видя още веднъж. Дори още много пъти.
След няколко секунди разбрах каква е работата. Още преди американецът в бежовия шлифер да довърши изречението си, знаех кой стои пред мен.
Може ли някой да ме упрекне, че ококорих очи и от изненада изпуснах ключовете си. Цялата сцена беше – ако си послужим с думите на плахия книжар от филма „Нотинг Хил“ – някак сюрреалистична. Единствено шумът от падналите на тротоара пред мен с тихо потракване ключове ми показваше, че всичко това е действителност. Толкова нереално беше...
Робер е, на първо място, мой приятел. На второ място, е астрофизик и подлудява всички край себе си с това пренасяне на физичните закони върху неща от всекидневието.
По неговата логика сега вече не съм наблюдател, а се намирам насред турбулентно, неочаквано, объркващо действие, което те оставя без дъх, а на моменти – и без разум. Съдбата ми беше поднесла подарък, аз го сграбчих и така едва не загубих жената, която обичах.
Но онази вечер, когато след последната прожекция излязох на мократа от дъжда улица, в която треперливо се оглеждаше светлината на един фенер, не подозирах абсолютно нищо.
Не знаех и това, че в кино “Парадизо” е скрит ключът към една тайна, от която щеше да зависи цялото ми щастие.
Спуснах решетката, за да заключа, протегнах се и си поех дълбоко въздух. Дъждът беше спрял, само леко ръмеше. Въздухът бе мек и пролетен. Вдигнах яката на якето си и тръгнах. Едва тогава забелязах дребничкия, съсухрен мъж, облечен в шлифер, който стоеше в здрача, придружен от една руса жена, и гледаше съсредоточено към киното.
– Hi – каза той с ясно изразен американски акцент. – Вие ли сте собственикът на киното? Great film, by the way. – Той посочи витрината с афишите, като погледът му недвусмислено се беше впил в черно-белия плакат на филма „Артистът“, който поради факта, че е ням, не се радваше на кой знае какъв интерес, особено от страна на жителите на Новия свят.
Аз само кимнах и вече очаквах да тикне в ръката ми фотоапарат и да ме помоли да ги снимам с жена му пред филмотечното кино, което дори не беше най-старото в Париж, но все пак доста наподобяваше малките стари кина с плюшени тапицерии, които, за съжаление, днес са напът да изчезнат, когато дребният мъж направи крачка към мен и ме погледна приветливо през очилата си с рогови рамки.
– Много бихме искали да поговорим с вас, господин...
– Бонар – казах аз. – Ален Бонар.
Той ми протегна ръка и аз малко объркан я поех.
– Познаваме ли се?
– Не, не, не мисля. Anyway... nice to meet you, господин Бонар. Аз съм...
– О, да не би да сте роднина на онзи Бонар? Художника?
Русата жена беше излязла от сянката и ме гледаше със засмени сини очи.
Това лице щях да го видя още веднъж. Дори още много пъти.
След няколко секунди разбрах каква е работата. Още преди американецът в бежовия шлифер да довърши изречението си, знаех кой стои пред мен.
Може ли някой да ме упрекне, че ококорих очи и от изненада изпуснах ключовете си. Цялата сцена беше – ако си послужим с думите на плахия книжар от филма „Нотинг Хил“ – някак сюрреалистична. Единствено шумът от падналите на тротоара пред мен с тихо потракване ключове ми показваше, че всичко това е действителност. Толкова нереално беше...
Няма коментари:
Публикуване на коментар