сряда, 15 октомври 2014 г.

П. Г. Удхаус >> Замъкът Бландингс

Лорд Емсуърт копнее за спокойствие и приятната, силно уханна компания на Императрицата на Бландингс, свинята-медалистка...

   Денят, в който беззаконието надигна грозната си глава в Замъка Бландингс, беше ден за милиони. Слънцето грееше от онова ми ти небе с цвят на метличина и на разказвача му се приискваше да разкаже с най-големи подробности за назъбените стени на древните кули, за равните зелени ливади, хълмистия парк, величествените дървеса, охранените пчели и благородните хвъркати, върху които въпросното слънце сипеше своята благодат.
   Но почитателите на трилърите са хора нетърпеливи. Те се дразнят от излиянията за пейзажа и чакат смразяващата завръзка. Кога, сърдят се те, ще започне кървавата история? Кои са замесени в нея? Има ли трупове и колко? И най-важното – къде се намира всеки в сюблимния момент и с какво точно се занимава? Разказвачът, който иска да завладее публиката, трябва да осигури тази информация при първа възможност.
   И така, вълната от насилие, която щеше да разтърси из основи едно от най-достолепните имения в Шропшир, се надигна някъде към средата на прекрасен летен следобед и лицата, въвлечени в нея, бяха разположени, както следва:
   Кларънс, деветият граф Емсуърт, собственик и господар на Замъка, беше в градинарската барака и водеше дискусия с Ангъс Макалистър, главния си градинар, по въпросите за синьото секирче.
   Сестра му, лейди Констанс, се разхождаше по терасата с един мургав млад господин с очила, който се казваше Рупърт Бакстър и преди време заемаше длъжността личен секретар на лорд Емсуърт.
   Бийч, икономът, се намираше в един шезлонг в задния двор, където се наслаждаваше на следобедната си пура и четеше глава шестнадесета от „Мъжът с липсващия пръст“.
   Джордж, внукът на лорд Емсуърт, дебнеше в храсталака, стиснал въздушната си пушка, с която не се разделяше никога.
   Джейн, племенницата на Негова светлост, се помещаваше в беседката край езерото.
   И в добавка, както вече казахме, слънцето благо огряваше всичките тия глави, както и ливадите, кулите, дърветата, пчелите, сладкогласите птички и хълмистия парк.

   Скоро лорд Емсуърт напусна градинарската барака и се упъти бавно към къщата. Не си спомняше да се е чувствал по-блажен. През целия ден го изпълваха пълно спокойствие и задоволство и като никога Ангъс Макалистър не беше направил нищо, с което да ги помрачи. Много често, когато се опитваше да налее разум в главата на тоя катър в човешка кожа, той имаше навика да изсумти едно „мммхх“, после заемаше поза на пикаещ шотландец, изгрухтяваше едно „гррмфф“, после пак заемаше поза на пикаещ шотландец, после само попипваше брадата си и пак заемаше поза на пикаещ шотландец, без да каже нищо, което беше крайно раздразнително за чувствителния работодател. Но този следобед холивудските подмазвачи можеха само да се поучат от него как се общува с шефа и лорд Емсуърт не беше обхванат от онова неспокойно усещане, както се случваше в подобни ситуации, че в момента, когато обърне гръб, неговият здрав държавнически подход ще бъде пратен по дяволите и духът на Франклин Делано Рузвелт, в лицето на градинаря, ще разработи някаква нова линия по въпроса за синьото секирче.
   Ето защо, приближавайки терасата, господарят на Замъка си тананикаше под мустак. Вече беше изготвил изцяло програмата си за деня. Около час, докато позахладнее, мислеше да се посвети на четене в библиотеката на избрани златни страници от оная книга за свинете. После щеше да иде и да помирише някоя и друга роза и вероятно да се помотае наоколо. Тези малки удоволствия бяха всичко, от което скромната му душа имаше нужда. Друго не му трябваше. Просто искаше да го оставят да живее кротко и да не го юркат непрестанно.
   А откакто Бакстър беше напуснал, помисли си лорд Емсуърт щастливо, вече никой не го юркаше. Преди една-две седмици май имаше някаква суматоха – племенницата му Джейн искаше да се омъжва за някакво лице от мъжки пол, а сестра му Констанс не ѝ даваше – но явно всичко беше утихнало. Но даже и когато кавгите бяха стигнали върха си, когато въздухът трепереше от женски писъци и Кони не спираше да му се пречка с думите: „Но, Кларънс, чуй ме какво говоря!“, той можеше да се успокои, че макар вкъщи да се случват неприятности, винаги ще има и светла страна. А именно, че Рупърт Бакстър вече не работи за него.
   Има един тип делови люде с лица от гранит и челюсти от желязо, на които отношението на лорд Емсуърт към Рупърт Бакстър би се сторило абсолютно необяснимо. За тези могъщи титани личният секретар е просто една кукла на конци, към която се обръщат с „Хей, ти“ и я разкарват нагоре-надолу до премаляване. Бедата с лорд Емсуърт беше, че именно той, а не Рупърт Бакстър играеше ролята на куклата. Отношенията им бяха като между монарх с меко сърце и напорист млад шут, който го е поставил под чехъл. Години наред, докато най-накрая се смили да го напусне, за да замине с един американец на име Дживънс, Бакстър беше тормозил лорд Емсуърт, беше си вирил носа, беше му давал зор, беше го преследвал да прави разни неща, да помни други и да подписва трети. Нито секунда почивка. Да, направо си беше удоволствие да си спомниш, че Бакстър е изчезнал завинаги. Заминаването му беше очистило тази райска градина от една змия, която май се канеше да векува.
   Като продължаваше да си тананика, лорд Емсуърт стигна терасата. Секунда по-късно мелодията угасна на устните му и той се олюля назад, гаче ли някой го беше хлопнал по носа.
   – Господи помилуй! – възкликна той, разтърсен из основи.
   Пенснето му, както се случваше винаги, когато е развълнуван, изведнъж беше напуснало обичайното си местонахождение. Той го хвана във въздуха и го намести отново със слабата надежда, че злокобната сцена пред очите му ще се окаже някоя оптическа измама. Но уви. Колкото и да мигаше на парцали, не можеше да заличи факта, че мъжът, който разговаряше със сестра му Констанс, беше самият Рупърт Бакстър, жив-живеничък. Деветият граф се блещеше насреща му с такъв ужас, какъвто един личен секретар не би предизвикал дори и ако се връщаше от гроба.
   Лейди Констанс се усмихваше широко, както жените често правят, когато се канят да настъпят по мазола най-близките и скъпите си.
   – Това е мистър Бакстър, Кларънс.
   – Аа – провлече лорд Емсуърт.
   – Той е на обиколка из Англия с мотоциклета си и като минавал из тия места, естествено, се сетил за нас.
   – Аа – повтори лорд Емсуърт.
   Гласът му звучеше глухо, защото на душата му легна като тежък камък едно предчувствие. Не беше в стила на Кони да приказва, че Бакстър обикалял Англия, и да прави намеци, че след пет минути младежът ще скочи на мотоциклета си и ще литне към някое място на стотици километри оттук. Той познаваше сестра си. Тя кроеше заговор. Винаги е била горещ фен на Бакстър и сега щеше да се опита да склони тоя най-зъл демон на Замъка Бландингс да се върне на служба. Лорд Емсуърт можеше да заложи на това цялото си състояние. Ето защо простена онова горестно „аа“.
   Въпросният стон, барабар с провисналото му чене и агонията зад пенснето, накараха лейди Констанс да присвие уста. В прекрасните й очи просветнаха наставнически проблясъци. Заприлича на укротителка на лъвове, която се готви да даде на най-непокорния звяр от трупата да разбере кой е шефът.
   – Кларънс! – повиши тон тя. После се обърна към събеседника си: – Ще ни извините ли за момент, мистър Бакстър. Искам да кажа нещо на лорд Емсуърт.
   Тя дръпна пребледнелия граф настрана и взе да го гълчи.
   – Какво си зяпнал като препарирано прасе, Кларънс!
   – Ъъ? – измънка лорд Емсуърт. Умът му както обикновено блуждаеше. Магическата дума го върна отново на земята: – Прасе ли? Какво прасе?
   – Казах, че ти приличаш на препарирано прасе. Можеше поне да запиташ мистър Бакстър как е.
   – Много добре виждам как е. Какво прави той тука?
   – Информирах те вече какво прави.
   – Ама как така е тръгнал да обикаля страната на мотоциклет? Нали работеше за един американец, ъъ... как му беше там името?
   – Напуснал е мистър Дживънс.
   – Какво!
   – Да. Мистър Дживънс се върнал в Америка, а мистър Бакстър не искал да напуска Англия.
   На лорд Емсуърт му се подкосиха краката. Дживънс беше последната му надежда. Никога не беше срещал този любезен американец от Чикаго, но винаги го споменаваше с благодарност и упование като гениален доктор, който е успял да изолира и обезвреди някой изключително зловреден вирус.
   – Искаш да кажеш, че тоя проклетник е без работа? – викна ужасен деветият граф.
   – Да. И не можеше да се случи в по-подходящ момент, защото е време да се направи нещо по отношение на Джордж.
   – Кой Джордж?
   – Имаш внук с това име – обясни лейди Констанс с онова великодушно, ледено търпение, към което толкова често прибягваше в общуването с брат си. – Твоят наследник, Бошъм, ако си спомняш, има двама синове, Джеймс и Джордж. По-младият, Джордж, прекарва тук лятната си ваканция. Все пак може да си благоволил да го забележиш наоколо. Едно дванадесетгодишно момче с кестенява коса и лунички.
   – А, Джордж? Джордж? Искаш да кажеш – Джордж? Да, знам го. Той ми е внук. Та какво за него?
   – Той е напълно неуправляем. Вчера например счупи още един прозорец с проклетата си въздушна пушка.
   – Ами може би му липсват майчините грижи? – на лорд Емсуърт не му беше много ясно, но имаше някакво усещане, че трябва да каже нещо в този дух.
   – Липсва му на него един строг възпитател и с радост мога да ти кажа, че мистър Бакстър прие работата.
   – Какво!
   – Да. Всичко е уредено. Багажът му е в „Герба на Емсуърт“ и сега ще пратя да го донесат.
   Лорд Емсуърт започна трескаво да търси аргументи, които да сложат здрав прът в колелото на този страховит план.
   – Но той не може да е възпитател, ако препуска на мотоциклета си из цяла Англия.
   – Не сме пропуснали и това. Той ще се откаже от препускането на мотоциклет.
   – Но...
   – Това ще бъде чудесно разрешение на един проблем, който с всеки изминал ден става все по-належащ. Мистър Бакстър ще държи Джордж изкъсо. Той има такава твърда ръка.
   С това Констанс се завъртя на 180 градуса, а лорд Емсуърт затътри крака към библиотеката.
   Това беше мрачен момент за деветия граф. Най-големите му страхове се бяха превърнали в черна действителност. Ясно му беше точно какво означава това. Веднъж по време на редките си визити в Лондон чу една фраза, която му направи силно впечатление. Пиеше си следобедното кафе в Клуба на старшите консерватори и някакви типове от съседната маса започнаха политически спор. Тогава един от тях беше казал за нещо си там, забележете, че било само „върхът на айсберга“. И сега лорд Емсуърт осъзнаваше, че това, което се случи, е само върхът на айсберга. От Бакстър Временния възпитател до Бакстър Пожизнения секретар имаше толкова малка крачка, че мисълта за нея го вледеняваше из основи.
   Един късоглед човек, на когото пенснето му е кривнало в момент, когато лешояди гризат гърдите му, рядко си гледа в краката. Всеки, който можеше да наблюдава отстрани как лорд Емсуърт се влачи слепешком като преял кърт през терасата, би предвидил, че няма начин да не се сблъска с нещо. Друг въпрос е с какво точно. В случая това се оказа хлапак с рижа глава и лунички, който изскочи от храстите с въздушна пушка в ръка.
   – Уф! – рече момчето. – Извинявай, дядо.
   Лорд Емсуърт намести пенснето си на мястото, откъдето беше отхвръкнало, и го изгледа зверски.
   – Джордж! Защо, по дяволите, не гледаш къде ходиш?
   – Извинявай, дядо.
   – Можеше да ме контузиш здравата.
   – Извинявай, дядо.
   – Друг път бъди по-внимателен.
   – Дадено, старче.
   – И не ме наричай „старче“.
   – Нямаш проблеми, дядо. Я гледай – и Джордж изсипа цяло кило сол в раната, – кой е оня, който говори с леля Констанс?
   Той посочи с пръст – един невъзпитан жест, който добрият възпитател би поправил – и проследявайки го, лорд Емсуърт трепна, тъй като очите му отново попаднаха върху Рупърт Бакстър. Секретарят – лорд Емсуърт вече беше изоставил определението „бившият“ – шареше с поглед из хълмистия парк и на Негова светлост този поглед се стори твърде собственически. Рупърт Бакстър оглеждаше през очилата си земите на Замъка Бландингс със самодоволното изражение – така поне си помисли лорд Емсуърт – на някой безпощаден предводител на хунско племе, стъпил с цървул върху отвоюваната с реки от вражеска кръв територия.
   – Това е мистър Бакстър – отвърна той на въпроса на момчето.
   – Изглежда голям гадняр – заключи критично Джордж.
   Този израз беше нов за лорд Емсуърт, но той веднага го оцени като идеалното описание за Рупърт Бакстър. Гърдите му се изпълниха с топли чувства към хлапето и в този момент съвсем лесно можеше да му даде шест пенса.
   – Така ли мислиш? – запита той нежно.
   – И какво прави тук?
   Сърцето на Негова светлост се сви. Стори му се нечовешко да отнеме слънцето от живота на това прекрасно момченце. Но все някой трябваше да му каже.
   – Ще бъде твой възпитател.
   – Възпитател?
   Това беше по-скоро вик на болка, изтръгнат от дълбините на детската душа. Тя се изпълни с потресающото разкритие, че спрямо нея е била погазена и най-елементарната човешка справедливост. Гласът на хлапето трепереше от вълнение и протест.
   – Възпитател? – изплака клетият Джордж. – Въъъзззпитател? Въз-пи-ии-тател? Посред лятната ми ваканция? На това му се вика тъпотия. Искам да кажа, посред лятната ми ваканция. За какво ми е притрябвал възпитател? Искам да кажа, посред...
   Той би говорил надълго и нашироко, защото имаше да каже много по въпроса, но в този момент гласът на лейди Констанс, благозвучен, но властен, прекъсна излиянията му.
   – Джоооордж.
   – Да му се не види, точно посред…
   – Ела тука, Джоордж. Искам да се запознаеш с мистър Бакстър.
   – Да му се не види! – измънка отново покрусеният хлапак и с мрачна гримаса се повлече по терасата. Лорд Емсуърт продължи към библиотеката, а сърцето му се късаше от болка за това момче, което с краткото си обобщение за Рупърт Бакстър се беше наредило в списъка на сродните души. Разбираше много добре как се чувства сега Джордж. Невинаги е било много лесно за деветия граф да проумее нещо, но сега схвана безпогрешно същността на детското недоволство. Джордж, на когото беше натресен възпитател посред лятната ваканция, яростно не желаеше такъв.
   Като въздъхна тежко, лорд Емсуърт стигна до библиотеката и намери книгата си.
   Нямаше много четива, които в такъв съдбовен момент биха могли да отвлекат вниманието му от мрачните мисли, но настоящото беше именно такова. И по-точно, гениалният Уифъл и неговите безценни „Грижи за прасетата“, в чиито увлекателни страници деветият граф много скоро потъна и забрави всичко. Главата, която четеше, бе онази великолепна разработка за помията и кашата от трици и тя така дълбоко го погълна, че когато около двадесет минути по-късно вратата се отвори с трясък, на него му се стори, че под краката му е избухнала адска машина. Той изпусна гениалния Уифъл и задиша учестено. После, макар че пенснето му не беше пропуснало да изхвърчи от носа му, успя по някакъв вътрешен инстинкт да усети, че натрапникът е родната му сестра Кони...

Преводач Веселина Тихолова

Издателство Кронос


Няма коментари:

Публикуване на коментар