Едгар мълчеше.
„Все още не мога да си представя гроб. Само колан, прозорец, орех и въже. При всяка смърт си представям чувал.“
„Ако някой те чуе“, каза Едгар, „ще те помисли за луда.“ „А когато аз си мисля това, имам чувството, че всеки мъртвец оставя след себе си по един чувал с думи. Винаги се сещам за бръснаря и ножицата, защото мъртвите вече нямат нужда от тях. Също и че на мъртвите никога вече няма да им се скъса копче.“
„Може би са усещали по-различно от нас, че Диктаторът е едно недоразумение“, каза Едгар.
„Имали са доказателства, защото и ние сами за себе си бяхме едно недоразумение. Защото в тази страна бяхме обречени да се движим, да ядем, да спим и да обичаме в страх до момента, в който вече не се нуждаем от бръснар и ножица.“
„Ако някой само защото се движи, яде, спи и обича, копае гробища“, каза Едгар, „то тогава той е по-голямо недоразумение от нас. Недоразумение за всички, всевластващо недоразумение.“
„Тревата никне в главите ни. Когато говорим, сякаш някой я коси. Но също и когато мълчим. А тя никне ли никне, както си ще. И все пак имаме късмет. Лола беше от южната част на страната, и си личеше, че идва от беден, изоставен край. Не знам по какво, може би по скулите или по извивките около устата, или някъде в зениците ѝ. Трудно е да се каже такова нещо – както за един край, така и за едно лице. Всички краища в страната бяха бедни, това си личеше по всяко лице. Но родният край на Лола, както се виждаше по скулите ѝ, или по устните, или в зениците, беше може би по-беден. По-скоро просто място, отколкото природа.
„Сушата изяжда всичко“, пише Лола, „с изключение на овцете, пъпешите и черничевите дървета.“Но не бедният край прогони Лола в града. „На сушата не ѝ пука какво ще уча“, пише Лола в тетрадката си. „Сушата не знае колко аз знам. Само каква съм, по-точно коя съм. Да стана някоя в града“, пише Лола, „и след четири години да се върна на село. Но не долу по прашния път, а горе по клоните на черничевите дървета.“
И в града имаше черничеви дървета. Но не край улиците.Растяха във вътрешните дворове. Не във всички. Само в дворовете на стари хора. А под дърветата все имаше някакъв стол.
Седалката му беше тапицирана с кадифе. Кадифето обаче беше изцапано и скъсано. В дупката отдолу беше затъкнато снопче слама. Сламата беше сплескана от седенето. Изпод седалката висеше като плитка.
Когато човек се приближеше до овехтелия стол, можеше да различи отделните вплетени стръкове. И да види, че някога са били зелени.
В дворовете с черничеви дървета сянката падаше като покой върху нечие старческо лице, седнало на стола. Като покой,защото понякога неочаквано за самата себе си свървах в тези дворове, но рядко се отбивах повторно там. В тези редки случаи лъч светлина, попаднал от върха на дървото върху старческото лице, разкриваше един далечен роден край. Гледах надолу и нагоре по лъча. Побиваха ме тръпки, защото този покой не идваше от клоните на черничевото дърво, а от самотата в очите на лицето. Не исках никой да ме вижда в тези дворове. Нито да ме пита какво търся там. Не търсех нищо повече от това, което виждах. Дълго съзерцавах черничевите дървета. И после, преди да си тръгна – поглеждах още веднъж лицето, което седеше на стола. По лицето бе изписан родният край. Виждах как млад мъж или млада жена напускат родния си край, понесли чувал с черничево дърво. Виждах многобройните черничеви дървета,донесени в дворовете на града.
По-късно прочетох в тетрадката на Лола: „Каквото отнесеш от родния си край, изписва ти се по лицето.“...
Преводач Мария Дерменджиева
Издателство Сиела
Зверчето в сърцето ти в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар