– Охо, господин главният комисар – поздрави ги един от униформените, висок мъж с брадичка тип „Михаел Шумахер“ и надупчено от акне лице. – Можехте да си спестите утринната разходка. Било е самоубийство.
– Здрасти, Шьонинг. – Боденщайн познаваше от опит готовността на многобройните си колеги да окачествяват на бърза ръка един смъртен случай като самоубийство или нещастен случай, затова не обърна внимание на казаното.
В сянката на високите дървета беше хладно. Тревата още беше влажна от нощната роса.
– Добро утро – каза Боденщайн на коленичилия на тревата до трупа лекар, който на свой ред отвърна с кратко кимване.
Жената лежеше по гръб със сложена под тялото лява ръка и свити крака. Светлата коса беше разпиляна като ветрило около бледото лице, очите бяха широко отворени, погледът – втренчен и угаснал. Боденщайн вдигна глава и погледна нагоре към кулата. Тя представляваше масивна дървена постройка, издигаща се в бледосиньото небе, високо над короните на дърветата. Пиа притискаше ръце към тялото си и гледаше съчувствено проснатата във високата трева мъртва.
– Самоубийство ли е? – попита колебливо тя и погледна към лекаря, който отново се беше навел над трупа.
– Не знам. Без връхна дреха, без чанта, затова пък на десетсантиметрови токчета. Това не са най-подходящите обувки за разходка в гората.
– Самоубийство е – настояваше безочливо Шьонинг, – ясно е като бял ден.
– Не съм убедена – възрази Пиа. – Когато скачат отнякъде, самоубийците инстинктивно се оттласкват и така се приземяват доста далече. А този труп лежи току под кулата. Жената не е скочила.
Шьонинг повдигна вежда. Надменната му усмивка се вкисна.
– Как е? – осведоми се Боденщайн при лекаря.
– Зле – отвърна той, – мъртва е.
– Не е ли очевидно – каза хладно Пиа. – Това ли е всичко, което разбрахте?
Лекарят я погледна обидено. Изправи се и Боденщайн установи, че той стига едва до брадичката на колежката му. Джудже, което се опитва да компенсира дребния си ръст с неуместни шеговити забележки.
– Труп на жена, около двайсет и пет годишна – рече той, щом разбра, че хуморът не му се получи. – Счупване на врата, различни наранявания, които е нормално да се получат при падане от трийсет метра височина. Типични трупни петна. Това означава, че жената е мъртва поне отпреди десет часа, което ще рече, че...
– Трупни петна? – прекъсна го Пиа.
– Все още избледняват при натиск. – Сега вече джуджето сериозно се вкисна. – Мъртва е от не повече от двайсет и четири часа. Починала е вчера вечерта между двайсет и двайсет и три часа.
– Можете ли да установите следи от чужда намеса? – намеси се Боденщайн.
– Не – поклати глава джуджето, – прилича си на самоубийство. Не е за първи път. Оттук редовно се хвърлят хора.
Шьонинг кимна самодоволно.
Боденщайн прикова поглед върху лицето на мъртвата, опитвайки се да си представи как ли е изглеждала приживе. Кожата беше нежна като порцелан, имаше изпъкнали скули и изящен нос. Дори насилствената смърт не бе успяла да наруши перфектната симетрия на това лице. Той се приведе по-плътно до трупа. На пъпа имаше обеца, а над него – татуировка във формата на делфин. Пиа беше клекнала до жената и разглеждаше обувката на левия є крак.
– „Маноло Бланик“ – установи тя, – имала е невероятен вкус.
Пиа отново стана и се заразхожда по тревата около трупа.
– Какво има? – попита Боденщайн.
– Другата обувка липсва.
– Може ли? – попита един от служителите на погребалното бюро, когото бе повикал полицейският старши майор Шьонинг.
– Не – каза Боденщайн и огледа замислено трупа. – Какво е станало с обувката?
– Каква обувка? – отвърна сърдито Шьонинг.
– Тя е само с една – отбеляза Пиа. – Едва ли е дошла дотук само с една обувка. А вашите служители не са намерили нищо в кулата.
– Как изобщо е дошла тук? – добави Боденщайн. – Преди десет часа е било двайсет и два часа и вече доста тъмно. Има ли тук наблизо някоя паркирана кола, с която да е минала през гората?
– Разбира се – тържествуваше Шьонинг, понеже тази новина очевидно укрепваше теорията му за самоубийството. – На паркинга до общинските гробища има едно порше кабрио. С угасен двигател.
Боденщайн кимна замислено, после се обърна към чакащия полицейски служител.
– Всички веднага да напуснат мястото. Шьонинг, наредете да проверят номера на поршето, а вие, госпожо Кирххоф, поръчайте проучване на следата.
Шьонинг едва успя да прикрие раздразнението си. Пиа хвана телефона си и нареди на екипа, който тъкмо бе приключил с огледа на мястото на трупа на Харденбах, да провери следата.
– В смъртния акт ще пиша, че причината за смъртта е неустановена – каза лекарят и се обърна към Боденщайн, – така добре ли е?
– Ако това е вашето мнение, тогава направете го – отвърна саркастично той. – Или си мислите, че тази жена е починала от естествена смърт?
Джуджето цяло се изчерви.
– Държите се високомерно! – изсъска то.
– Не обичам да работя с дилетанти – отвърна остро Боденщайн, а Пиа едва сподави една ехидна усмивка.
Първата ѝ работа в провинцията си имаше и забавните страни. Боденщайн извади два чифта гумени ръкавици от джоба на якето си и подаде единия на колежката си. Тя се сниши до трупа и започна внимателно да претърсва джобовете на джинсите. От задния джоб Пиа извади една пачка банкноти и няколко бележчици. Подаде парите на шефа си и внимателно заразгръща бележките.
– Касова бележка от бензиностанция – каза тя и погледна нагоре. – Вчера в шестнайсет и четирийсет и пет още е била жива. Заредила е бензин на бензиностанция „Арал“ на магистрала А 66 в посока Висбаден. Купила си е и три пакета цигари, сладолед и ред бул.
– Това си е цял престой. – Боденщайн се изправи и преброи парите. – Пет хиляди евро – смая се той. – Никак не е лошо.
– Имаме и една бележка от химическо чистене в Бад Зоден от двайсет и трети август – Пиа бръкна в предните джобове на джинсите, – също и връзка ключове за кола.
Подаде на шефа си ключовете с емблемата на „Порше“.
– Все по-малко ми прилича на самоубийство – каза Боденщайн. – Ако някой зарежда бензин с пет хиляди евро в джоба, купува три пакета цигари и носи дрехи на химическо чистене, едва ли възнамерява да се самоубива.
– Автомобилът с регистрационен номер MTK-IK 182 – тъкмо съобщаваше Шьонинг – е предоставен на някоя си Изабел Керстнер. Живееща в Келкхайм. Улица „Фелдберг“ 128.
– Това е тя – потвърди Боденщайн. – В джоба на панталона є имаше ключове на порше.
– Да, но... – започна Щьонинг, само че Боденщайн не го остави да продължи.
– Веднага тръгваме – каза той. – Трябва да се обадя и на дежурния прокурор. Във всеки случай трябва да се направи аутопсия на трупа...
Художник Анна Георгиева-Андра
Издателство Enthusiast
Убийството на мистериозната жена в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар