Джек Лондон >> Демоните на Фуатино

Приключенията на Дейвид Грийф из Южния Пасифик, сред моретата и островите, населени с авантюристи, негодници, мошеници, пирати и канибали...

   От многото си шхуни, кечове и катери, които шетаха между островите в Южните морета, Дейвид Грийф обичаше най-много „Ратлър“, приличащата на яхта деветнадесеттонна шхуна, толкова бързоходна, че си беше спечелила слава от едно време, когато още бе контрабандирала опиум от Сан Диего до Пюджет Саунд, нападала внезапно тюленови колонии в Берингово море и превозвала оръжие до Далечния изток. Непоносимо проклятие за държавните служители, тя е била предмет на възхищение за всички моряци и гордостта на корабостроителите, които я бяха създали. Дори и сега, след четиридесет години плаване, тя си беше все още същата „Ратлър“ и се носеше по морето все по същия изумителен начин, тъй че моряците трябваше да я видят, за да го повярват, и ставаше причина за много разгорещени спречквания – словесни и юмручни – по пристанищата на цялото крайбрежие от Валпарайсо до Манилския залив.
   Тази вечер тя плаваше остро срещу вятъра, големият й грот бе безсилно увиснал, шкаторините й изплющяваха слабо всеки път, когато се издигаше върху гладка вълна и леко се плъзгаше с четири възла, гонена от почти недоловимия полъх на бриза. Цял час вече Дейвид Грийф стоеше облегнат на релинга при фоквантите на подветрената страна и гледаше прорязваната от шхуната равна, светеща диря. Леката въздушна вълна, отблъсвана от предните платна, галеше лицето и гърдите му с упоителна хладинка и той се прехласваше от качествата на своята шхуна.
   – Ех!… Не е ли красавица, Тауте, красавица! – подхвърли той на наблюдателя канака, като галеше обичливо с ръка тиковото дърво на релинга.
   – Вярно, господарю – отвърна Тауте с плътен гръден глас, типичен за полинезийците. – От трийсет години съм по корабите, ама друг като тоя не зная. На Раиатеа ние го наричаме „Фанауао“.
   – „Родената от зората“ – преведе Грийф галеното название. – Кой я нарекъл така?
   Тауте тъкмо се канеше да отговори, но изведнъж съсредоточено заби поглед напред. Грийф погледнав същата посока.
   – Земя! – каза Тауте.
   – Да, Фуатино – съгласи се Грийф с очи вперени в точката, където блесналият от звезди хоризонт беше нащърбен, от черно петно. – Добре. Аз, ще кажа на капитана.
   „Ратлър“ продължи да се плъзга, докато очертанията на острова не станаха видими и осезаеми, докато не се чу сънливият рев на прибоя и врещенето на кози, докато вятърът откъм сушата не донесе до тях ароматния дъх на цветя...

Издателство Захарий Стоянов

Демоните на Фуатино в Хеликон

Демоните на Фуатино в Books.bg