Сигурно някога ми се е случило нещо.
Може би денят, когато неочаквано се прибрах у дома с температура и болно гърло и заварих баща ми в леглото с майка ми, е оставил у мене този страх от врати – страха да отварям врати и подозрението към затворени врати. Може би фактът, че сме бедни – проумях го към края на детството си – ме е направил такъв, какъвто съм. Или денят, когато баща ми почина и остави у мене чувство на вина и срам – защото реших, че в целия свят аз съм единственото момче, което няма баща. Или може би съзнанието, което отрано ме споходи – че никога няма да бъда широкоплещест, с огромни бицепси, нито достатъчно добър, достатъчно силен или достатъчно храбър, за да стана футболист в националния отбор или боксьор-шампион; това тъжно и обезкуражаващо съзнание, че каквото и да се опитам да направя в живота, винаги наоколо ще се намери някой, който ще успее да го направи много по-добре. Или може би това е станало в деня, когато се случи да отворя една врата и да видя голямата си сестра – стоеше гола, стъпила на белите плочки в банята, и се бършеше. Тя се развика, макар да знаеше, че е оставила отключено и че случайно съм отворил. Уплаших се.
Спомням си също – и вече ми изглежда забавно, защото стана толкова отдавна – горещия летен ден, когато се размотавах и влязох в старата барака за въглища зад нашия блок, облицован с червени тухли, и заварих големия си брат легнал на пода с кльощавата сестра на Били Фостър; тя беше почти дете, не по-голяма от мене, и при това моя съученичка. Бях тръгнал за бараката, за да изчукам колелата и осите от счупена детска количка (която бях намерил изхвърлена на боклука), за да ги използувам за фургона, който исках да си направя от щайга за пъпеши и дълга дъска. Още щом пристъпих в тъмнината, дочух приглушено и припряно шумолене, сякаш бях настъпил нещо живо. Стреснах се, замириса ми на прах. Усмихнах се облекчено, когато видях, че това е не друго, а големият ми брат, легнал на пода с някого в тъмните сенки, изпълнили отдалечения ъгъл. Почувствувах се отново в безопасност. Казах:
– Здрасти, Еди! Ти ли си, Еди? Какво правиш, Еди?
А той ми изкрещя:
– По дяволите, измъквай се оттука, копеленце!
И ме замери с буца въглища.
Наведох се, за да избягна удара, и тихо проплаках. Очите ми се напълниха със сълзи и аз хукнах колкото сила имах. Заковах се на място сред извиращата ярка слънчева светлина пред къщи и безпомощно запристъпвах напред-назад по тротоара в неведение какво толкова съм направил, та дотам да разсърдя големия си брат, че да ме наругае и замери с тежка буца въглища. Не можех да реша дали да бягам, или да почакам – чувствувах се прекалено гузен, за да се измъкна, и донякъде твърде уплашен, за да остана и да си получа наказанието – заслужавах го, макар да не знаех защо. Безсилен да взема решение, аз се въртях разтреперан на тротоара пред къщата, докато грамадната дървена врата на старата барака най-после изскърца, отвори се и двамата бавно излязоха от зеещата зад гърбовете им тъмнина. Брат ми вървеше зад момичето със самодоволен вид. Когато ме видя, се усмихна и аз се почувствувах по-добре. Едва след като ми се усмихна, забелязах, че момичето пред него е високата и кльощава сестричка на Били Фостър, която беше много добра по краснопис, но никога не можеше да изкара повече от 70 на контролните по правопис, география или аритметика, макар че винаги се опитваше да послъже. Изненадах се, че ги виждам заедно – не ми беше хрумвало, че брат ми я познава. Тя вървеше със сведен поглед и се правеше, че не ме забелязва. Приближаваха се бавно. Всичко ставаше едва-едва. Тя бе ядосана и мълчеше. И аз не казах нищо. Моят брат ми намигна иззад нея и престорено подръпна колана на панталоните си. Не бях го виждал дотогава да върви и да се поклаща така и веднага реших, че това не ми харесва. Беше ми неловко, че изглежда толкова променен. Но изпитвах такава благодарност за намигването, че започнах щастливо и развълнувано да пристъпвам на място и да се кикотя, без да мога да се овладея. Бях замаян от чувството на облекчение и започнах да бърборя. Казах:
– Здрасти, Еди! Какво се случи вътре, Еди? Случи ли се нещо?
А той се разсмя и отвърна:
– Ами да, ясно, че се случи нещо. Нали се случи нещо, Джералдин?
И глупаво ухилен, игриво я блъсна по рамото с лакът.
Джералдин се отдръпна и като се поусмихна сърдито, мина край двама ни, без да вдигне поглед. Когато си отиде, брат ми рече:
– Да не кажеш на мама!
Знаеше, че няма да кажа, ако ме помоли.
По-късно, когато започнах да си припомням картината и да размишлявам (аз все още истински фантазирам и размишлявам върху тази случка, като се връщам назад, а сега се връщам назад все по-често и по-често) върху множеството непозволени, откъслечни, напрегнати и интимни неща, които вероятно се бяха случили на пода на бараката за въглища в този ден, аз се изумих и едва не изказах гласно възхищението си при мисълта, че големият ми брат е правил любов с кльощавата сестричка на Били Фостър, която дори беше с няколко месеца по-малка от мене, имаше големи зъби и съвсем не бе хубава.
Имаше още толкова много неща, които ми се искаше да разбера за двамата там, на пода на тази барака, но никога не се осмелих да разпитвам, макар че брат ми обикновено бе кротък и услужлив човек, който се държеше много добре с мене, докато беше жив.
* * *
Днес има толкова много неща, които не искам да разбера и които предпочитам да не зная (макар че жена ми и аз се чувствуваме задължени да ги проучваме) – например точно какви игри организират на младежките купони, посещавани от дъщеря ми, или какви цигари пушат там, или какви на цвят хапчета или капсули миришат и гълтат. Когато се събират полицейски коли, не искам да зная каква е причината, макар да се радвам, че са пристигнали, и да се надявам, че са пристигнали навреме, за да свършат това, за което са ги извикали. Когато се появи линейка, предпочитам да не зная за кого е дошла. А когато се удавят, задушат или загинат при автомобилна или железопътна катастрофа деца, не искам да зная чии са, защото винаги се страхувам, че може да излязат моите деца...
Издателство Хермес
Нещо се случи в Хеликон
Нещо се случи в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар