четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Майкъл Палин >> Около света за 80 дни

Книга, възхваляваща способността на един човек сам да си усложнява живота...

   Когато обърнах гръб на вратите на Реформаторския клуб в Лондон, след като завърших пътешествието си около света през декември 1988 година, не си представях, че вместо край на кариерата ми на пътешественик това ще бъде само началото. „Около света за 80 дни“ щеше да се превърне в „Около света за 20 години“. Бях възнамерявал, след като стигнем до непоклатимите врати на Реформаторския клуб, да спра и да се върна към нормалния живот – да удрям хората с риба, да прегазвам Кевин Клайн с валяк и да пея „Песента на дърваря“ на немски пред подбрана публика. Смятах, че опитът да обиколя света за по-малко от три месеца, без да се отделям от повърхността на Земята, ми е предложил достатъчно приключения, които да ме топлят до края на дните ми. Но нещо се беше случило по време на всички тези дълги пътувания на борда на очуканите товарни кораби и скърцащите контейнеровози, в препълнените индийски влакове и кучешките впрягове в Скалистите планини . Въпреки че бях пътувал на курс от болезнени инжекции и с чанта, пълна с хапчета и сиропи, нищо не ме беше защитило от непреодолимото желание да премина през цялото нещо отново. Сякаш беше отворена врата, през която можех да зърна големия примамващ свят. Успях да видя Северния и Южния полюс, екватора, тропиците, бързеи, вулкани и всичко това беше много по-вълнуващо, отколкото да удряш хора по лицето с риба.
   Успехът на „Около света за 80 дни“, както и толерантната ми съпруга, направиха възможно за мен да мина през тази врата и да открия много нови хора и места и да стана свидетел на гледки и звуци, които бяха отвъд най-смелите ми очаквания. Двайсет години по-късно аз и хората от екипа ми, много от които ме придружиха в това първо пътуване, вече бяхме стъпвали на всеки континент в света, бяхме пропътували стотици хиляди километри през всевъзможен терен – от лед и сняг до изгаряща пустиня, и бяхме споделили тези преживявания в седем книги и в телевизионни поредици. Затова трябва да благодаря на щастливите си звезди, както и лично на Клем Валанс и на Би Би Си, че създадоха за мен роля, която никога не съм очаквал – на екскурзовод из света. Изказвам благодарността си и на всички, които така самоотвержено позволиха на камерата ни да надникне в живота им, тъй като, както съм научил от телевизионните си поредици досега, хората, които срещаш, са тези, които правят предаванията успешни. Като имахме това предвид, ние решихме, че най-добрият начин да отбележим 20-те години на път би бил да направим някакъв вид повторна среща. Изборът беше по-лесен, отколкото очаквах. Поглеждайки назад в годините, няма събитие, което да се е отпечатало толкова силно в паметта ми, колкото пътуването с лодката доу от Дубай до Бомбай. Това беше първият път, когато осъзнах до каква степен успехът или провалът на телевизионните серии зависят от хората, с които пътуваме, в този случай – екипажът от 18 индийски моряци от малко село на север от Бомбай. Въпреки техните обещания, че ще ни отведат до Бомбай за шест дни, делихме лодката с тях в продължение на седмица. Спахме на палубата върху чували с шамфъстък, научихме се да използваме тоалетна, която не беше нищо повече от кутия, окачена от външната страна на кърмата, с благодарност ядяхме кърито, което те изваждаха неизвестно откъде, и опитвахме да не мислим за липсата на спасителни жилетки или за съдбата на брата на капитана, чиято лодка доу била потопена и целият екипаж бил загинал по време на буря една година по-рано. Едва когато в Бомбай дойде време да се разделим, усетих колко близки сме станали всички. Комбинацията от моята признателност и тяхната привързаност направи сбогуването много трудно и изненадващо емоционално, „почти невъзможно е да приема, че няма да ги видя никога повече“. Затова 20 години по-късно реших да проверя доколко съм бил прав и потеглихме в търсене на екипажа на „Ал Шама“. Резултатът от това необикновено пътуване се съдържа в последната глава на тази книга. Начинът, по който направихме „Около света за 80 дни“, никога няма да може да бъде повторен. Сега имаме мобилни телефони, GPS сателити, както и дигитални филмови камери вместо такива с целулоидни ленти. Но как са се променили хората и техният живот не е толкова лесно да се каже. Имаше само един начин да разберем. Преиздаването на книгата и завръщането ни в Индия и Персийския залив бе повече от отпразнуване на цели 20 години на пътя; то е потвърждение, че поне за този пътешественик краят все още не се вижда. Майкъл Палин, Лондон, септември 2008 година

   ДЕН 1: 25 септември.
   Потеглям от Реформаторския клуб, „Пал Мал“, Лондон, 115 години, 356 дни и 45 минути след Филиас Фог. Влажна и задушна сутрин е. Спал съм три часа и половина и единственото, за което завиждам на Филиас, е, че е литературен герой. Малко сгради биха били по-подходящи за Голямото отпътуване. С високия си 18 метра салон, мраморни колони, аркадни галерии и с внушителните си размери на ренесансов дворец Реформаторският клуб е значимо място, достатъчно видно и внушително, за да добави тежест към всяка авантюра. Тази сутрин мирише на стара риба, а чашите и бутилките от предишната вечер си стоят наоколо. Не виждам никой да хапва от вида закуска, която Фог е ял в деня на заминаването си: „... предястие, варена риба, подправена с първокачествен „сос Рийдинг“; алено говеждо печено, украсено с гъби; сладкиш, пълнен със стръкчета ревен и зелено френско грозде; парче честърско краве сирене и всичко това, съпроводено от няколко чаши от този великолепен чай от билки, специално събрани за Реформаторския клуб“ .
   Опитах да последвам примера на Фог и да пътувам с малко багаж. „Само една пътна чанта – беше инструктирал той своя прислужник Паспарту, – а вътре – две вълнени ризи, три чифта чорапи. Същото и за вас. Ще си купуваме по път. Свалете моя дъждобран и завивката за пътуване. Вземете си здрави обувки. Впрочем ние ще вървим малко или дори изобщо няма да вървим.“ Успях да намеря сносен еквивалент на пътната му чанта и в нея сложих шест ризи, шест чифта чорапи, шест чифта долни гащи, три тениски, хавлия, чифт бански, пуловер с къс ръкав, три светли панталона (с дълги крачоли), два чифта панталони като на Кралските военновъздушни сили (с къси крачоли), чифт спортни къси гащи, чантичка с тоалетни принадлежности, различни лекарства, резервни обувки, сако и вратовръзка, уокмен, шест аудиокасети, малък късовълнов радиоприемник, панамска шапка и една или две тежки и сериозни книги, с които да усъвършенствам ума си по време на дългите пътувания по море. В чанта, преметната през рамо, нося дневника си, малък диктофон за бързи бележки, фотоапарат, арабския разговорник на Би Би Си, роман на Кингсли Еймис, екстра силни ментови бонбони, пакет мокри кърпички, тефтер с адреси и надуваем глобус, на който да мога да проверявам напредъка ни. Филиас Фог без съмнение щеше да сметне всичко това за ненужно, но това пак е по-малко, отколкото бих взел за двуседмична почивка. Премятам тези чанти през рамене, когато часовникът показва 10 часа. Слизам с тях по стълбите, минавам през високия вход и излизам на Пал Мал. Остават ми 80 дни, за да се върна тук. Тук откривам Паспарту, който ще пътува навсякъде с мен. За разлика от този, който е бил с Фог, моят Паспарту всъщност са петима души, които носят 50 куфара и работят за Би Би Си. Роджър Милс е режисьор на първия етап от пътуването и вече се оплаква от факта, че тъкмо сме изпуснали благоприятно време в Ламанша. „Само да се беше случило вчера“. Всмуква унило от лулата си. Ан Холанд е неговият асистент-продукция. Тя ще се занимава с всички детайли по кадрите, които заснемаме, и ще поддържа връзка с базата ни в Лондон. Найджъл Мийкин и Джулиън Чарингтън са операторите зад камера, а Рон Браун е звукооператорът. Филмовото оборудване е в сандъци с различни форми и размери, като в по-голямата си част е много тежко. Докато им помагам на перона, носейки откъсващ ръцете сандък с филмова лента, си мисля за Филиас – „един от онези математически точни хора... никога не бързаше... спокоен, муден, с ясен поглед“ – и колко отчайващо различен съм аз от него. И все пак напускам Лондон по начин, който той несъмнено би одобрил, ако би бил наличен през 1872 година – с влака „Ориент Експрес Венеция – Симплон“. Последни сбогувания и проверка на точното време на отпътуването от двама приятели, изпълняващи ролята на секунданти. Приятелите на Фог са били банкери. Моите – господата Джоунс и Джилиам, са Питони. Тери Джоунс оглежда Паспарту, който вече работи с камерата. „Ще трябва да изглеждаш щастлив в продължение на 80 дни“. „Не – уверявам го аз, – няма да има преструвки“. Тогава се чува свирката, последната врата се затваря и потегляме. Настанен съм в разкошен спален вагон на име „Зина“. Зад мен са „Ибис“, „Лусил“, „Кикън“ и „Айони“. Покривчици на столовете, мраморни умивалници, тапицирани кресла и резбовани орехови ламперии – голям шок за човек, свикнал с „Гетуик Експрес“. Но упорито опитвам да забравя за вината и други такива глупави неща, облягам се назад, помирисвам свежите орхидеи и отпивам глътка шампанско. Ръководителят на първокласен отряд келнери се приближава: ­ Съветваме ви да седнете. Ще минем през влака с гореща супа...

Издателство Вакон



Няма коментари:

Публикуване на коментар