Успехът на „Около света за 80 дни“, както и толерантната ми съпруга, направиха възможно за мен да мина през тази врата и да открия много нови хора и места и да стана свидетел на гледки и звуци, които бяха отвъд най-смелите ми очаквания. Двайсет години по-късно аз и хората от екипа ми, много от които ме придружиха в това първо пътуване, вече бяхме стъпвали на всеки континент в света, бяхме пропътували стотици хиляди километри през всевъзможен терен – от лед и сняг до изгаряща пустиня, и бяхме споделили тези преживявания в седем книги и в телевизионни поредици. Затова трябва да благодаря на щастливите си звезди, както и лично на Клем Валанс и на Би Би Си, че създадоха за мен роля, която никога не съм очаквал – на екскурзовод из света. Изказвам благодарността си и на всички, които така самоотвержено позволиха на камерата ни да надникне в живота им, тъй като, както съм научил от телевизионните си поредици досега, хората, които срещаш, са тези, които правят предаванията успешни. Като имахме това предвид, ние решихме, че най-добрият начин да отбележим 20-те години на път би бил да направим някакъв вид повторна среща. Изборът беше по-лесен, отколкото очаквах. Поглеждайки назад в годините, няма събитие, което да се е отпечатало толкова силно в паметта ми, колкото пътуването с лодката доу от Дубай до Бомбай. Това беше първият път, когато осъзнах до каква степен успехът или провалът на телевизионните серии зависят от хората, с които пътуваме, в този случай – екипажът от 18 индийски моряци от малко село на север от Бомбай. Въпреки техните обещания, че ще ни отведат до Бомбай за шест дни, делихме лодката с тях в продължение на седмица. Спахме на палубата върху чували с шамфъстък, научихме се да използваме тоалетна, която не беше нищо повече от кутия, окачена от външната страна на кърмата, с благодарност ядяхме кърито, което те изваждаха неизвестно откъде, и опитвахме да не мислим за липсата на спасителни жилетки или за съдбата на брата на капитана, чиято лодка доу била потопена и целият екипаж бил загинал по време на буря една година по-рано. Едва когато в Бомбай дойде време да се разделим, усетих колко близки сме станали всички. Комбинацията от моята признателност и тяхната привързаност направи сбогуването много трудно и изненадващо емоционално, „почти невъзможно е да приема, че няма да ги видя никога повече“. Затова 20 години по-късно реших да проверя доколко съм бил прав и потеглихме в търсене на екипажа на „Ал Шама“. Резултатът от това необикновено пътуване се съдържа в последната глава на тази книга. Начинът, по който направихме „Около света за 80 дни“, никога няма да може да бъде повторен. Сега имаме мобилни телефони, GPS сателити, както и дигитални филмови камери вместо такива с целулоидни ленти. Но как са се променили хората и техният живот не е толкова лесно да се каже. Имаше само един начин да разберем. Преиздаването на книгата и завръщането ни в Индия и Персийския залив бе повече от отпразнуване на цели 20 години на пътя; то е потвърждение, че поне за този пътешественик краят все още не се вижда. Майкъл Палин, Лондон, септември 2008 година
ДЕН 1: 25 септември.
Потеглям от Реформаторския клуб, „Пал Мал“, Лондон, 115 години, 356 дни и 45 минути след Филиас Фог. Влажна и задушна сутрин е. Спал съм три часа и половина и единственото, за което завиждам на Филиас, е, че е литературен герой. Малко сгради биха били по-подходящи за Голямото отпътуване. С високия си 18 метра салон, мраморни колони, аркадни галерии и с внушителните си размери на ренесансов дворец Реформаторският клуб е значимо място, достатъчно видно и внушително, за да добави тежест към всяка авантюра. Тази сутрин мирише на стара риба, а чашите и бутилките от предишната вечер си стоят наоколо. Не виждам никой да хапва от вида закуска, която Фог е ял в деня на заминаването си: „... предястие, варена риба, подправена с първокачествен „сос Рийдинг“; алено говеждо печено, украсено с гъби; сладкиш, пълнен със стръкчета ревен и зелено френско грозде; парче честърско краве сирене и всичко това, съпроводено от няколко чаши от този великолепен чай от билки, специално събрани за Реформаторския клуб“ .
Опитах да последвам примера на Фог и да пътувам с малко багаж. „Само една пътна чанта – беше инструктирал той своя прислужник Паспарту, – а вътре – две вълнени ризи, три чифта чорапи. Същото и за вас. Ще си купуваме по път. Свалете моя дъждобран и завивката за пътуване. Вземете си здрави обувки. Впрочем ние ще вървим малко или дори изобщо няма да вървим.“ Успях да намеря сносен еквивалент на пътната му чанта и в нея сложих шест ризи, шест чифта чорапи, шест чифта долни гащи, три тениски, хавлия, чифт бански, пуловер с къс ръкав, три светли панталона (с дълги крачоли), два чифта панталони като на Кралските военновъздушни сили (с къси крачоли), чифт спортни къси гащи, чантичка с тоалетни принадлежности, различни лекарства, резервни обувки, сако и вратовръзка, уокмен, шест аудиокасети, малък късовълнов радиоприемник, панамска шапка и една или две тежки и сериозни книги, с които да усъвършенствам ума си по време на дългите пътувания по море. В чанта, преметната през рамо, нося дневника си, малък диктофон за бързи бележки, фотоапарат, арабския разговорник на Би Би Си, роман на Кингсли Еймис, екстра силни ментови бонбони, пакет мокри кърпички, тефтер с адреси и надуваем глобус, на който да мога да проверявам напредъка ни. Филиас Фог без съмнение щеше да сметне всичко това за ненужно, но това пак е по-малко, отколкото бих взел за двуседмична почивка. Премятам тези чанти през рамене, когато часовникът показва 10 часа. Слизам с тях по стълбите, минавам през високия вход и излизам на Пал Мал. Остават ми 80 дни, за да се върна тук. Тук откривам Паспарту, който ще пътува навсякъде с мен. За разлика от този, който е бил с Фог, моят Паспарту всъщност са петима души, които носят 50 куфара и работят за Би Би Си. Роджър Милс е режисьор на първия етап от пътуването и вече се оплаква от факта, че тъкмо сме изпуснали благоприятно време в Ламанша. „Само да се беше случило вчера“. Всмуква унило от лулата си. Ан Холанд е неговият асистент-продукция. Тя ще се занимава с всички детайли по кадрите, които заснемаме, и ще поддържа връзка с базата ни в Лондон. Найджъл Мийкин и Джулиън Чарингтън са операторите зад камера, а Рон Браун е звукооператорът. Филмовото оборудване е в сандъци с различни форми и размери, като в по-голямата си част е много тежко. Докато им помагам на перона, носейки откъсващ ръцете сандък с филмова лента, си мисля за Филиас – „един от онези математически точни хора... никога не бързаше... спокоен, муден, с ясен поглед“ – и колко отчайващо различен съм аз от него. И все пак напускам Лондон по начин, който той несъмнено би одобрил, ако би бил наличен през 1872 година – с влака „Ориент Експрес Венеция – Симплон“. Последни сбогувания и проверка на точното време на отпътуването от двама приятели, изпълняващи ролята на секунданти. Приятелите на Фог са били банкери. Моите – господата Джоунс и Джилиам, са Питони. Тери Джоунс оглежда Паспарту, който вече работи с камерата. „Ще трябва да изглеждаш щастлив в продължение на 80 дни“. „Не – уверявам го аз, – няма да има преструвки“. Тогава се чува свирката, последната врата се затваря и потегляме. Настанен съм в разкошен спален вагон на име „Зина“. Зад мен са „Ибис“, „Лусил“, „Кикън“ и „Айони“. Покривчици на столовете, мраморни умивалници, тапицирани кресла и резбовани орехови ламперии – голям шок за човек, свикнал с „Гетуик Експрес“. Но упорито опитвам да забравя за вината и други такива глупави неща, облягам се назад, помирисвам свежите орхидеи и отпивам глътка шампанско. Ръководителят на първокласен отряд келнери се приближава: Съветваме ви да седнете. Ще минем през влака с гореща супа...
Опитах да последвам примера на Фог и да пътувам с малко багаж. „Само една пътна чанта – беше инструктирал той своя прислужник Паспарту, – а вътре – две вълнени ризи, три чифта чорапи. Същото и за вас. Ще си купуваме по път. Свалете моя дъждобран и завивката за пътуване. Вземете си здрави обувки. Впрочем ние ще вървим малко или дори изобщо няма да вървим.“ Успях да намеря сносен еквивалент на пътната му чанта и в нея сложих шест ризи, шест чифта чорапи, шест чифта долни гащи, три тениски, хавлия, чифт бански, пуловер с къс ръкав, три светли панталона (с дълги крачоли), два чифта панталони като на Кралските военновъздушни сили (с къси крачоли), чифт спортни къси гащи, чантичка с тоалетни принадлежности, различни лекарства, резервни обувки, сако и вратовръзка, уокмен, шест аудиокасети, малък късовълнов радиоприемник, панамска шапка и една или две тежки и сериозни книги, с които да усъвършенствам ума си по време на дългите пътувания по море. В чанта, преметната през рамо, нося дневника си, малък диктофон за бързи бележки, фотоапарат, арабския разговорник на Би Би Си, роман на Кингсли Еймис, екстра силни ментови бонбони, пакет мокри кърпички, тефтер с адреси и надуваем глобус, на който да мога да проверявам напредъка ни. Филиас Фог без съмнение щеше да сметне всичко това за ненужно, но това пак е по-малко, отколкото бих взел за двуседмична почивка. Премятам тези чанти през рамене, когато часовникът показва 10 часа. Слизам с тях по стълбите, минавам през високия вход и излизам на Пал Мал. Остават ми 80 дни, за да се върна тук. Тук откривам Паспарту, който ще пътува навсякъде с мен. За разлика от този, който е бил с Фог, моят Паспарту всъщност са петима души, които носят 50 куфара и работят за Би Би Си. Роджър Милс е режисьор на първия етап от пътуването и вече се оплаква от факта, че тъкмо сме изпуснали благоприятно време в Ламанша. „Само да се беше случило вчера“. Всмуква унило от лулата си. Ан Холанд е неговият асистент-продукция. Тя ще се занимава с всички детайли по кадрите, които заснемаме, и ще поддържа връзка с базата ни в Лондон. Найджъл Мийкин и Джулиън Чарингтън са операторите зад камера, а Рон Браун е звукооператорът. Филмовото оборудване е в сандъци с различни форми и размери, като в по-голямата си част е много тежко. Докато им помагам на перона, носейки откъсващ ръцете сандък с филмова лента, си мисля за Филиас – „един от онези математически точни хора... никога не бързаше... спокоен, муден, с ясен поглед“ – и колко отчайващо различен съм аз от него. И все пак напускам Лондон по начин, който той несъмнено би одобрил, ако би бил наличен през 1872 година – с влака „Ориент Експрес Венеция – Симплон“. Последни сбогувания и проверка на точното време на отпътуването от двама приятели, изпълняващи ролята на секунданти. Приятелите на Фог са били банкери. Моите – господата Джоунс и Джилиам, са Питони. Тери Джоунс оглежда Паспарту, който вече работи с камерата. „Ще трябва да изглеждаш щастлив в продължение на 80 дни“. „Не – уверявам го аз, – няма да има преструвки“. Тогава се чува свирката, последната врата се затваря и потегляме. Настанен съм в разкошен спален вагон на име „Зина“. Зад мен са „Ибис“, „Лусил“, „Кикън“ и „Айони“. Покривчици на столовете, мраморни умивалници, тапицирани кресла и резбовани орехови ламперии – голям шок за човек, свикнал с „Гетуик Експрес“. Но упорито опитвам да забравя за вината и други такива глупави неща, облягам се назад, помирисвам свежите орхидеи и отпивам глътка шампанско. Ръководителят на първокласен отряд келнери се приближава: Съветваме ви да седнете. Ще минем през влака с гореща супа...
Издателство Вакон
Около света за 80 дни в Хеликон
Около света за 80 дни в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар