събота, 1 март 2014 г.

Георги Марков >> Задочни репортажи за България

За живота, чийто свидетел бях...

   Две противоположни желания са ме съпровождали през целия ми път, откакто преди шест години видях за последен път слънчевия гръб на Витоша, до тук, където сега прозорецът ми гледа в тиха лондонска улица. Едното е желанието да забравя всичко, което е било преди – и добро, и лошо. Да захвърля миналото като тежък и ненужен товар, да отсека твърдо и с един замах 40 години от живота си, за да започна от някакво ново начало. Не нова глава, а напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание. Винаги ме е привличала идеята за пълното прераждане, което може би е присъщо или на много страдалите, или на много грешилите. Това желание ми казва: „Какъв смисъл имаше да напускаш България, ако ще продължаваш да живееш с това, което е останало зад гърба ти, ако ще заселваш бъдещето с призраците от миналото, ако волните ти и неволни сравнения превърнат настоящия ти живот в литургия за предишния? Ако ще се отдаваш на сантиментални преувеличения по отдавна-отдавна отминала красота, ако ще дириш оправдание на всичко сегашно и бъдещо в миналото?“ Това желание ми повтаря Гьотевата мисъл, че моята родина е там, кдето ми е най-добре, и ме тласка да се движа из нови страни, да срещам нови хора, да уча нов език, да се опитвам да мисля и живея по нов начин.
   А другото желание е това на момчето от приказката за цар Траян с козите уши. Това е трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото принудително е стояло вътре. Желание, което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа, че макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там – край Витоша, И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен. Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна. Желание, което ми повелява, че има смисъл да съм тук само ако продължавам да бъда там, че имам привилегията и задължението да разкажа за онзи живот – такъв, какъвто е. Това желание ми сочи умъртвената България, представена от безличието на официалните писания на режима и от отчайващата посредственост на тези, които говорят от нейно име. Както и фалшивата България, представена от неграмотността и пренебрежението на чуждите писания. Всеки път зад нарисуваната картина на безлично съществуване, на лишено от събития съвременно историческо живуркане, зад провинциалното спокойствие на гоголевска заддунайска съветска губерния съзнанието ми протестиращо вижда освен хлестаковци и градоначалници, хора и събития, въплътили по ярък, библейски начин характера на времето, несравнимо по-богати и по-многоцветни от ония, които чуждият господар е поставил на социалистическата витрина.
   Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така както е било, за да знае светът, че България не е само красива курортна страна, износ на домати и грозде, суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация без никаква демокрация, безличен обществен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство. България, за която аз искам да разкажа, е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са много-измерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно – отричайки и утвърждавайки се едно друго. Под привидно спокойната повърхност на българското море върви силно и постоянно течение от конфликти, които откликват на най-важните въпроси на нашето време и обхващат всичко – философия, политика, морал, религия. Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура. Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало.
   Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор. Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки – нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупирват се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Лъжа и истина разменят своите стойности с честотата на променливия ток. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт. Ако днес вие сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден – да ви реабилитират и издигнат паметник. Всеки по стълбата може да върши всичко, което му дойде на ума, без никаква отговорност, но с едно-единствено оправдание – че го е сторил за партията. Под похлупака партията – това е най-реалното и същевременно най-имагинерно понятие. Реално, защото всеки усеща натиска и като силно увеличено атмосферно налягане. Имагинерно, защото никой не е видял лицето ѝ. Затова днес ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов. Макиавели ни е толкова понятен, колкото и Ботев, а театърът на абсурда – това е всекидневният ни живот. Ако за всички хора по света Макбет, крал Лир и Ричард Трети са герои от театралната сцена, у нас, в България, те са гражданите, с които живеем и които взимат най-дейно участие в нашия живот. По софийските улици вие можете да срещнете другаря Калигула, следван на почетно разстояние от другарите Талейран и Фуше, а Остап Бендер наистина командува парада. Ние нямаме настояще, а само минало, което е ужасно, и бъдеще, което е прекрасно. Ако мнозина западни граждани прекарват живота си в продължително общение с кучета и котки, ние живеем в най-тесен контакт с хора, в пълна взаимозависимост, ние съществуваме чрез другите и другите съществуват чрез нас, всеки е срещу всеки и всеки е с всеки, защото така повелява законът на оцеляването. В тази невероятно тясна близост ние чувствуваме топлината на телата си, най-леките тръпки, най-недоловимите движения, свикнахме да четем по лицата си и можем да разговаряме с часове, без да кажем дума. А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята – черното и бялото – във всичките им преходи.
   И затова, когато западните революционерчета крещят за коренна промяна на света, за бъдещ щастлив живот при социализма или комунизма, ние искаме да им кажем: „Елате при нас, под похлупака, елате и живейте вашия щастлив живот!“ Те не знаят съдържанието на думите, които бръщолевят, и се опияняват от инфантилните си фантазии. Ние знаем това съдържание. Платили сме най-висока цена, за да го научим. Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност. Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава – собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния.
   Но не само за тях искам да говоря. Те са едната страна на медала. Другата е тази, заради която трябва да се пише. Взирайки се назад, виждам време, претъпкано от образи и събития. Стотици лица на обикновени българи, с които ме срещна инженерската ми професия и дълговременният ми престой по болници и санаториуми. Стотици лица на писатели, актьори, режисьори, общественици, генерали, министри, висши партийни секретари – горният слой на обществото, където ме заведе писателската ми кариера. Бях облагодетелствуван от съдбата да срещна и да работя с богати и интересни личности, които въпреки разяждащата посредственост на режим и атмосфера успяваха да съхранят себе си. Присъствувах на силни явления, където грозотата на епохата се разсичаше от красиви жестове на отделни хора. Можах да наблюдавам вън от себе си и в себе си сложната двойственост на човешките ни отношения, които диалектиката на времето усложни още повече, като че ли ние сме преходното поколение, след което всичко ще се изясни и на земята ще настъпи или раят, или адът.
   Пред мен са тъжните очи на бай Иван Матричаря, който казваше: „Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо – и ще ти мине.“ Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“ Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“ И сатиричното лице на Радой:
   „Човек за човека е брат – разбрали бе, гад!“
И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“ И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си... И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“... И среднощната „Шуми Марица“, пята за Вълко Червенков... И разтрепераният глас на бай Косьо Кисимов: „Защо не пишете за майка България, брей!“...
   Преди да напусна България, трябваше да изгоря дневниците си, водени в продължение на 15 години, но много неща са останали в главата ми свежи и ясни, като че ли са се случили вчера. Подчинявайки се на второто си желание, аз ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелствуване...

Издателство Сиела



Няма коментари:

Публикуване на коментар