Една от онези книги, които ти се иска да мушнеш в ръцете на приятел, без обяснение и без причина. Да му кажеш само: Чети!... Мирослав Пенков
По улица „Раковски“ можеш да срещнеш кого ли не. Даже себе си можеш да срещнеш като по-млад, от времето, когато „Будапеща“ и „Прага“ бяха най-модерните заведения в столицата. И онзи просяк ще видиш, подпрял гръб на празните бетонни цветарници между ресторантите „Прага“ и „Будапеща“ в дъжд и пек, в студ и мраз, година след година, навел надолу бялата си глава. Картонената кутия пред него е единствената му връзка с минувачите. Той не проси агресивно като други свои събратя, не се криви, не показва раните си, не зове неистово Бог. Седи на голия тротоар и гледа надолу. Доскоро на коленете му неизменно лежеше едно чорлаво момченце. Навярно просякът му беше дядо. Момченцето все спеше. Минавал съм стотици пъти по улица „Раковски“. Просякът винаги беше на поста си, със заспалото момченце в скута. Понякога се питах какво ли сънува това момченце...
Последния път, когато минах по „Раковски“, беше навалял тънък бял снежец. Беше неделя сутрин и улиците бяха пусти. Между ресторантите „Прага“ и „Будапеща“ зърнах отново просяка. Седеше си на обичайното място на тротоара в обичайната си поза, сякаш се беше вкаменил. В кутията пред него имаше няколко левчета, поръсени със снежец. На коленете на човека обаче наместо момченцето сега спеше едно куче, малко кафяво куче с чорлава козина. Ако бързаш много, даже няма и да забележиш, че вместо момченце на коленете му лежи кученце.
Сънят. Пролог
Издателство Сиела
Няма коментари:
Публикуване на коментар