Емил Тонев >> Понякога ангели

Понякога ангели е големият роман на Емил Тонев. Деян Енев

   Седя на бордюра пред кръчма „Пловдив” и пия бира от нащърбена халба. До мен седи малкият ми братовчед Чефо, пие швепс битер лимон от шишето и си подмята джамините в шепа. За който не знае – джамините са стъклени топчета на местен диалект. Идва от турското „джам“, което всеки в България знае какво значи. А седим на бордюра не защото няма свободни пейки отсреща в градинката. Седенето на бордюра е знак към ченгетата и леваците, означава горе-долу следното: „Мога да си седя където си искам и изобщо не ми пука от вас, нещо да кажете?”. Бунт един вид. Като косата и брадата ми, които отглеждам с търпение и грижа. Сега е лято, братовчедчето ми е във ваканция и също си отглежда косица. За брада му е рано още и малко ми завижда, но няма как. А косата му ще я острижат на 14 септември вечерта. На 15-и трябва да е прилично подстриган, както е по наредбите.
   До есента е далече, сега Стефан седи до мен на бордюра и от време на време нарочно изпуска джамините на тротоара, а докато се протяга да ги прибере, наднича под полите на минаващите мадами. Когато се зададе нещо особено интересно, търкулва топчето и ми намига: „Я ми го подай!”. И аз какво да правя? Навеждам се, надничам, оценявам и му връщам сирийката, кафата, соденото или което там ми е подхвърлил.
   Иначе не си говорим много-много. Седим, пием си питиетата и чакаме. Аз чакам да дойдат пичовете и да потегляме нагоре към Амфитеатъра. А той чака дядо да си вземе дозата. В смисъл – да си изпие ракията със салатата и да си ходят към махалата. Да, ама в кръчмата дядо не си пие ракията, а пие бира, пуши нервно и трепери от абстиненция.
   Бил съм на 22, а Чефо – 11-годишен акселерат през 1986-а. В България тъкмо бяха въвели сух режим и в ресторантите (които тогава се наричаха заведения за обществено хранене) не се сервираше твърд алкохол до шест следобед. Дядо и аверите му открай време имаха табиет – излизат в пет часа от работа, срещат се в кръчмата, пият по една ракия със салата (зелена, шопска, картофена с лук, печени чушки – според сезона), обсъждат международното положение и към седем се разотиват по къщите си. Сухият режим обаче им обърка навиците. От пет до шест има цял час, налагаше се да пият заместители, докато дойде ракия-таймът. Най-страшно ставаше към шест без десет, когато Софчето сервитьорката нареждаше пълните чаши по таблата и се вторачваше в часовника на стената. Чешитите от цялата кръчма също. В шест без пет над стенописите на Митьо Киров, Бояджана и Жоро Слона увисваше зловеща тишина – чуваше се само как капе чешмата в ламаринената мивка на бара. Точно в шест всички изпъшкваха като един: „Шесссс!!!”, и Софчето хукваше между масите. Първата ракия я попиваха буквално за секунди. И понеже Софчето не смогваше да удържи на темпото, повечето мъже си поръчваха направо двойни. Не знам знаете ли как изглеждат двеста милилитра жълтеникава гроздова във водна чаша… Така, вместо традиционното едно питие, дядо и аверите му тресваха поне по три. Плюс двете бири преди това – представяйте си… Целият град изглеждаше доста странно към осем вечерта.
   Сухият режим беше въведен от нашенските комунисти по примера на Горбачов в братския Съветски съюз (въпросният Шеварднадзе по същото време му беше вицепрезидент или нещо такова, после стана президент на Грузия). Целта на режима беше да се намали алкохолизмът сред народонаселението. Толкова едновременно пияни мъже, както през 86-а, не съм виждал. „Аз да не би да ходя в заведенията за обществено хранене заради храната бе, майна?”, питаше риторично дядо, когато най-сетне станеше да си тръгва. И сам си отговаряше: „Нищо подобно! Аз ходя заради обществото!”. И потегляха с малкия...

Издателство Хермес

Понякога ангели в Хеликон

Понякога ангели в Books.bg