През 1888 година господин фон Пазенов беше вече на седемдесет и когато го срещнеха по улиците на Берлин, някои хора изпитваха странно и необяснимо чувство на неприязън, нещо повече, в тази си неприязън те дори твърдяха, че имат насреща си злобен старец. Дребен на ръст, но със съразмерно телосложение, не кльощав, ала не и шишкав, той имаше отлична фигура, а цилиндърът, който обикновено си слагаше в Берлин, съвсем не правеше смехотворно впечатление. Носеше брадичка ала кайзер Вилхелм Първи, само че по-късо подстригана, а по страните му нямаше и помен от бялото кече, което придаваше на външността на владетеля известна фамилиарност; дори в косата му, която се бе запазила гъста, само тук-там се провиждаше някоя сива нишка; въпреки седемдесетте му години тя бе останала руса както на младини, с онзи рижо-рус цвят, който напомня изгнила слама и всъщност не подхожда на възрастен човек, на чиято глава очакваш да видиш нещо по-достолепно. Но господин фон Пазенов бе свикнал с цвета на косата си, а и монокълът му се струваше напълно подходящ за неговата възраст. Застанеше ли пред огледалото, съзираше в него същото лице, което го бе гледало оттам и преди петдесет години. Ето защо господин Пазенов не беше недоволен от себе си, колкото и да имаше хора, които да не одобряват външността на възрастния човек и да не могат да схванат, че все пак би се намерила жена, която да го гледа с жадни очи и страстно да го прегръща; според тях би трябвало да са му достъпни единствено полските слугини в неговото имение, с които може да си позволи и известна истерична, но все пак донякъде властна агресивност, нерядко присъща на нисичките мъже. Дали това е вярно не се знаеше, но така мислеха и двамата му сина, ето защо беше разбираемо, че той не би споделил мнението им. Пък и гледната точка на синовете често е субективна, тъй че по-лесно би било да бъдат упрекнати в несправедливост и пристрастност, въпреки неособено приятното чувство, което обземаше човек още при вида на господин фон Пазенов и което дори се усилваше, когато той отминеше, а погледът продължаваше да го следи в гръб. Тук се крие навярно и обяснението за абсолютно неопределимата му възраст, понеже не се движеше нито като старец, нито като младеж, нито като мъж в разцвета на силите си. И понеже съмнението поражда неприязън, нямаше нищо чудно, ако някои минувачи възприемаха тази негова походка като лишена от достойнство, като безцеремонна и неизискана, като умишлено дръзка и насилено коректна. Разбира се, походката издава темперамента; но все пак не е трудно да си представим как някой заслепен от омраза младеж хуква обратно, да препъне онзи, който върви така, да го повали, да му счупи краката, веднъж завинаги да унищожи тази походка. А той си крачи бързо-бързо и право напред, с високо вдигната глава, както правят повечето хора с нисък ръст, и понеже държи гърба си много изправен, малкият му корем се оказва леко издаден, би могло дори да се каже, че го носи пред себе си, дори че ведно с него носи нанякъде цялата си личност, като неугледен подарък, нежелан от никого. Ала тъй като такова сравнение само по себе си нищо не обяснява, възмущението изглежда неоснователно и човек би могъл дори да се засрами от него, докато внезапно не забележи бастунчето покрай нозете. Движенията на бастунчето са разчетени, то се вдига почти на височината на коленете, замира за миг в силно тропване по земята и отново се въззема, а нозете пристъпват редом с него. Те също се вдигат по-високо от обикновено, върхът на обувката се извърта някак си прекомерно навътре, сякаш в знак на пренебрежение иска да покаже подметката си на оногова, който идва насреща му, а токът нанася отривист и силен удар по паважа. Така бастунчето и краката вървят успоредно и внезапно възниква представата, че ако този мъж се бе родил като кон, би бил раванлия; но най-страшното и противното тук е, че този раван е трикрак, че е произведен от подвижна тринога. И те обзема ужас при мисълта, че тази трикрака целеустременост по всяка вероятност е точно толкова фалшива, колкото и праволинейността, и движението напред: насочени са към Нищото! Така не върви никой от онези, които имат сериозни намерения, и ако за миг ни осени мисълта за някой лихвар, който е дошъл в бедняшката къща за коравосърдечно прибиране на дълговете, веднага ще проумеем, че този образ е твърде слаб, твърде земен и ще осъзнаем, че тъкмо така се шляе дяволът или куцука трикракото куче, че този праволинеен зигзаг… но стига толкова; всичко това като нищо може да му хрумне на човек, ако – прикрит зад маската на любезността – разчлени с омраза походката на господин фон Пазенов. В края на краищата подобно разчленяване може да се приложи за мнозинството от хората. И винаги нещо няма да е както трябва. Дори начинът на живот на господин фон Пазенов да не беше толкова изтощителен и той да не отделяше чак толкова време за изпълнението на чисто формални и тям подобни задължения, които води със себе си достатъчно обезпеченото състояние, той пак би бил зает човек, което съответстваше на същността му, а безцелното шляене изобщо не му подхождаше. Два пъти годишно посещаваше Берлин, неизменно с много задачи. Сега отиваше при малкия си син, премиер-лейтенанта Йоахим фон Пазенов... 1888. Пазенов или Романтиката
Издателство Алтера
Сомнамбулите в Хеликон
Сомнамбулите в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар