Всяко общество търси някаква благоприятна и разумна пропорция между смеха и сериозността. около това търсене често са възниквали спорове, които са разделяли хората на две – едните, приемащи смеха като нещо добро, благородно и красиво, и други, които виждат в смеха нещо грозно, подривно и заплашително. В идеалната държава на Платон смехът е бил по-скоро нежелан. В своята „Поетика“ Аристотел го „реабилитира“ като по-скоро приемлив, за да бъде неговата социална територия отново стеснена от средновековната схоластика и отново разширена в епохата на Ренесанса. от епохата на Просвещението започва една дълготрайна традиция в интерпретирането на смеха като научен проблем. на тази тема са размишлявали Декарт, Спиноза, Хобс, Шафтсбъри, Кант и много други. динамичният баланс в отношението смях – сериозност в различни исторически ситуации е дал основание да се говори за иронични и неиронични епохи. Модерната епоха, времето след Просвещението, е подчертано иронична епоха. смехът и иронията са съществен елемент от парадигмата на модерността – факт, забелязан още през XIX в. и широко интерпретиран във философията, литературата и изкуството. За изкуството от времето на романтизма и след това иронията, както твърди Ортега-и-гасет, става съдба.
Българският смях е слабо проучен, при това малкото по-сериозни монографии на тази тема са предимно литературоведски, изкуствоведски и етнографски и едва в последните години се забелязва известно разширяване на интереса от страна на историци, културолози и лингвисти. специално към хумористичните вестници и списания, върху които е фокусирано това изследване, интересът е бил спорадичен и фрагментарен. В обзорните трудове по история на българската журналистика на тази тема е отделяно относително скромно място и оценките за отделни издания и тенденции нерядко са едностранчиви и идеологически острастени.
Цялостно изследване върху развитието на българския смях липсва. от гледна точка на историята, социологията и културологията образът на смеещия се българин е не просто незавършен, а бяло поле. запълването на тази празнина изглежда особено важно в контекста на големия въпрос на хуманитаристиката: „защо сме такива?“. Смехът носи трудно доловима в други сфери информация за характера на една култура. “някакви много съществени страни на света са достъпни само за смеха”, както твърди Бахтин. само описването и самоизследването на едно общество неизбежно минава през критическо (т.е. изследователско) вглеждане
и разбиране на собствения смях. Обяснението за изследователските празноти около българския смях може да се търси не само в мълчаливото подминаване на темата от страна на науката, но и в една странна инерция в българската критика, тръгнала от началото на миналия век и продължила през следващите десетилетия. В стотици писания, които по един или друг повод са се докосвали до тази тема, монотонно и настойчиво се внушава, че работата на смеха е да „поправя обществото“, „да бичува обществените недъзи“.
Той трябва да воюва, да разобличава, да осмива, да има активна гражданска и политическа позиция – все неща, присъщи повече на сатирата, но не и на хумора, не и на смеха като цяло. на него рядко му е позволявано да бъде безнаказано забавен, просто забавен, да доставя удоволствие, без да преследва нравствени, политически и граждански цели. оспорвано му е правото да бъде естествен, да бъде приеман в неговата природност. на българския смях системно е вменявана в дълг една несвойствена сериозност. Той е или героичен в своята обществена активност, или срамен в своето весело лекомислие, а поради това и пренебрегван.
В светлината на това пренебрежение изпъква и известна диспропорция в отношението между смеха и сериозността в българската култура. Те трудно общуват и живеят в една взаимна непропускливост. Притискан от официалната идеология в сферата на дидактичната, едноизмерна, политически ангажирана и назидаваща сатира, смехът често изтича в неофициални, маргинални и неконтролирани пластове на културата. ако трябва да се постави диагноза на българския смях, тя би звучала така: атрофия на хедонистичното начало и хипертрофия на дидактичното. Тази диагноза е свързана с общия дух на модерната българска култура с нейния доминиращо ригористичен тон, еднакво характерен за литературата, живописта и пластичните изкуства. образите на героизма, саможертвата, страданието и болката в продължение на десетилетия са интерпретирани като водеща нравствена ценност и тази тенденция далеч не е характерна само за социалистическия период. сакрализирането и канонизирането на страданието е станало много по-рано. Това, че в своята прекомерна сериозност българската култура може да изглежда и комична, е малко утешение. Периодът
от началото на ХХ в. до войните, времето на в. „Българан“ (1 904–09), е изключение от общия ригористичен тон, което повече не се е повторило.
Причините за главната особеност на българския смях – разширеното поле на сатирата и стесненото поле на хумора, са вкоренени в националната история. амбиция на настоящето изследване е да хвърли известна светлина върху този проблем, да насочи вниманието към него и по възможност да го отмести от периферията към центъра на научния интерес. Предизвикването на дискусия по темата би означавало, че целта е постигната. Изследването обхваща продължителен период – от средата на XIX в. до 1 912 г. Тази хронологична рамка е избрана, защото затваря един цикъл от развитието на жанровия диапазон в българския смях – от дидактичната сатира на Петко Славейков до елегантната пародийност в хумора на Елин Пелин, Александър Божинов и целия литературно-бохемски кръг около вестник „Българан“
В епохата на Възраждането модернизационните процеси в българското общество открехват вратата за един нов, светски и публичен смях, различен от смеха в традиционния и обвързан с религиозна и фолклорна нормативност бит. Ранните проявления на тази промяна са свързани със Славейковите смешни календари и първите хумористични издания: „Гайда“, „Тъпан“, „Будилник“, „Шутош“, „Звънчатий глумчо“ и още няколко, недостигнали до нас, но известни от косвени сведения. В началото на миналия век след две десетилетия на възходящо историческо и културно развитие в България някак внезапно се появяват няколко десетки нови хумористични издания, качествено различни като съдържание и стил от възрожденските образци. Типични представители на тази хумористична вълна са издания като „Българан“, „Барабан“, „Шантеклер“, „Смях“, „Бай ганю“, „Оса“ и много други. Техният смях е по нов начин модерен, това е смях, търсещ по-често удоволствието, забавлението и радостта. В тези издания хуморът и иронията доминират над сатирата. Как и защо това е станало? Какви социални и културни напрежения са моделирали българския смях в неговото развитие от политически и нравствено ангажираната възрожденска сатира до „веселата петилетка“, белязана от хедонистичния смях на българановци? Това са основните въпроси, на които са търсени отговори. Проученият материал е извлечен от няколко десетки хумористични вестници и списания, както и от значителен по обем масив от исторически, етнографски, философски, социологически, литературни, статистически и други източници.
Научното „преследване“ на смеха е очертало две тенденции в неговото интерпретиране – да бъде обясняван по възможност с неговия собствен инструментариум, т.е. да се теоретизира афористично, бляскаво и фрагментарно, или да се подхожда с неговата противоположност – сериозността. Резултатите от първия подход обикновено са повърхностни, а от втория – повече или по-малко едностранчиви. ще се движим към целта, отбягвайки и двете крайности и без да забравяме, че истината, също като смехът, често е с протеевски дух. Водени от убеждението, че изследването на смеха най-малко може да си позволи да бъде езотерично, сме се старали то да звучи разбираемо и за неизкушения в научната проблематика читател. Увод
Издателство Труд
Естествена история на българския смях в Хеликон
Естествена история на българския смях в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар