В 06:27 ч. на 1 януари 1975 година Алфред Арчибалд Джоунс бе облечен в рипсено кадифе и седеше в изпълненото с изгорели газове купе на „Кавалиър Маскитиър Истейт“, проснат ничком върху волана с надеждата, че няма да бъде съден твърде строго. Лежеше на кръст, с отпусната челюст и ръце, разперени встрани и леко на верев – като криле на паднал ангел; в шепи стискаше съответно ордените си от войната (в лявата) и брачното си свидетелство (в дясната), понеже държеше да отнесе грешките си със себе си. В окото му премигна зелена светлинка, сигнализираща десен завой, който той никога нямаше да направи. Примирен. Готов. Преди това бе хвърлил ези-тура и сега стоеше непоколебимо зад резултата. Решението за самоубийството беше взето. На практика то представляваше новогодишно обещание за промяна.
Но дори след като започна да диша на пресекулки зад замъгленото стъкло, Арчи съзнаваше колко странен щеше да изглежда изборът му – Крикълуд Бродуей. Странен в очите на първия, който щеше да забележи отпуснатата фигура през предното стъкло на автомобила; странен в очите на полицаите, които щяха да подадат рапорта; в очите на местния журналист, когото щяха да извикат да напише кратък репортаж; в очите на опечалените, които щяха да прочетат материала. Крикълуд, приклещен между грамадански бетонен кинокомплекс в единия край и оживено кръстовище в другия, не беше такъв квартал. Не беше място, където човек идва, за да умре. Тук хората идваха, за да отидат на други места по А41. Арчи Джоунс обаче не искаше да умре сред някоя красива затънтена дъбрава, нито на осеян с рехави храсталаци ръб на урва. Според него хората от провинцията е редно да си умират в провинцията, а хората от града – в града. Така би трябвало. Какъвто в живота, такъв и в смъртта, и прочее. Струваше му се логично да умре на мизерната лондонска улица, където в крайна сметка се бе озовал сам-самин, на четирийсет и седем, сбутан в гарсониера над опустял кулинарен магазин. Не беше от онези, които си планират подробно всичко – предсмъртни писма и указания как да бъдат погребани; нямаше прищевки. Нуждаеше се само от мъничко тишина, шшшт, та да може да се съсредоточи. Пълна тишина и спокойствие като в празна изповедалня, като в мозъчната пролука между мисълта и словото. Искаше да е приключил преди отварянето на магазините.
В небето се вдигна рояк от местната летяща напаст; излетяха от невидимата си площадка, пикираха и аха да кацнат върху колата на Арчи, но в последния миг направиха впечатляващ обратен завой, понесоха се вкупом с елегантността на фалцов удар и се установиха върху прочутата халал месарница „Хусейн-Исмаил“. Арчи вече се беше отнесъл достатъчно, за да може да реагира подобаващо, но ги наблюдаваше и вътрешно се усмихваше, докато птиците отлагаха своя товар под формата на морави пръски по белите стени. Гледаше ги как изпружват любопитните си птичи глави над улуците на „Хусейн-Исмаил“; гледаше ги как гледат кръвта да се отцежда бавно и ритмично от мъртвите твари – пилета, крави, овце, – увесени на ченгелите из целия магазин като палта. Неудачниците. Инстинктът на тези гълъби ги тласкаше към неудачниците, затова подминаха Арчи. Понеже макар той да не го съзнаваше и въпреки маркуча от прахосмукачка на седалката до него, който пълнеше дробовете му с изгорели
газове, тази сутрин късметът му работеше. Арчи бе обгърнат от ефирния воал на късмета като от росни пръски. Докато ту губеше съзнание, ту се освестяваше, разположението на планетите, музиката на сферите, плющенето на прозирните крилца на тигров молец в Централна Африка и още цял куп от онези фактори, дето забъркват житейските каши, постановиха, че на Арчи му е време за втори шанс. Някъде някак от някого бе решено той да живее...
Преводач Невена Дишлиева-Кръстева
Но дори след като започна да диша на пресекулки зад замъгленото стъкло, Арчи съзнаваше колко странен щеше да изглежда изборът му – Крикълуд Бродуей. Странен в очите на първия, който щеше да забележи отпуснатата фигура през предното стъкло на автомобила; странен в очите на полицаите, които щяха да подадат рапорта; в очите на местния журналист, когото щяха да извикат да напише кратък репортаж; в очите на опечалените, които щяха да прочетат материала. Крикълуд, приклещен между грамадански бетонен кинокомплекс в единия край и оживено кръстовище в другия, не беше такъв квартал. Не беше място, където човек идва, за да умре. Тук хората идваха, за да отидат на други места по А41. Арчи Джоунс обаче не искаше да умре сред някоя красива затънтена дъбрава, нито на осеян с рехави храсталаци ръб на урва. Според него хората от провинцията е редно да си умират в провинцията, а хората от града – в града. Така би трябвало. Какъвто в живота, такъв и в смъртта, и прочее. Струваше му се логично да умре на мизерната лондонска улица, където в крайна сметка се бе озовал сам-самин, на четирийсет и седем, сбутан в гарсониера над опустял кулинарен магазин. Не беше от онези, които си планират подробно всичко – предсмъртни писма и указания как да бъдат погребани; нямаше прищевки. Нуждаеше се само от мъничко тишина, шшшт, та да може да се съсредоточи. Пълна тишина и спокойствие като в празна изповедалня, като в мозъчната пролука между мисълта и словото. Искаше да е приключил преди отварянето на магазините.
В небето се вдигна рояк от местната летяща напаст; излетяха от невидимата си площадка, пикираха и аха да кацнат върху колата на Арчи, но в последния миг направиха впечатляващ обратен завой, понесоха се вкупом с елегантността на фалцов удар и се установиха върху прочутата халал месарница „Хусейн-Исмаил“. Арчи вече се беше отнесъл достатъчно, за да може да реагира подобаващо, но ги наблюдаваше и вътрешно се усмихваше, докато птиците отлагаха своя товар под формата на морави пръски по белите стени. Гледаше ги как изпружват любопитните си птичи глави над улуците на „Хусейн-Исмаил“; гледаше ги как гледат кръвта да се отцежда бавно и ритмично от мъртвите твари – пилета, крави, овце, – увесени на ченгелите из целия магазин като палта. Неудачниците. Инстинктът на тези гълъби ги тласкаше към неудачниците, затова подминаха Арчи. Понеже макар той да не го съзнаваше и въпреки маркуча от прахосмукачка на седалката до него, който пълнеше дробовете му с изгорели
газове, тази сутрин късметът му работеше. Арчи бе обгърнат от ефирния воал на късмета като от росни пръски. Докато ту губеше съзнание, ту се освестяваше, разположението на планетите, музиката на сферите, плющенето на прозирните крилца на тигров молец в Централна Африка и още цял куп от онези фактори, дето забъркват житейските каши, постановиха, че на Арчи му е време за втори шанс. Някъде някак от някого бе решено той да живее...
Издателство Жанет 45
Бели зъби в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар