Яна Букова >> Пътуване по посока на сянката

Четирима мъже и четири жени...

   Най-важните неща за себе си научи от чужди разкази. Родил се грозен, обичаше да казва старата му бавачка, скръстила ръце под престилката, не колкото другите новородени, много повече. Имал черни косъмчета по върховете на ушите и по гръбчето, и едното му око плувало като лодка, на която са отрязали въжетата. Имал огромна розова уста, от която излизал нескончаем крясък. Четиридесет дни. Едва по-късно, когато вече можеше да намери точните думи, Ян Ван Атен записа в тетрадката си, че вероятно съществуването и смъртта произхождат от един и същи източник на насилие. Затова хората крещят и пред едното, и пред другото. Четиридесет дни, продължаваше дойката, смучейки вкуса на тази история, който, ако се съди от примляскванията, беше неизменно сладък и не се губеше с времето, после нещо се случило. Не знаела какво се случило, но със сигурност се е случило нещо, защото внезапно в къщата настъпила тишина и окото му спряло пътуването си, сигурно ангел минал край него, тя поне мислела, че е ангел, и внезапно станал толкова красиво бебе - космите междувременно били опадали - толкова спокойно и лакомо, толкова сладко в белите си бродирани пелени. Но Ян Ван Атен растеше бързо в тази къща и в костната си система беше започнал да усеща здравите челюсти на предците си. Ангел, как ли пък не. Знаеше какво е било. Сделка е било. Бяха му предложили нещо и беше се съгласил. Трябва да е било нещо достатъчно хубаво, за да се съгласи. И трябваше само да дойде времето да си го вземе.
   А по-нататък? Внасянето на мъртвеца в къщата, плача на жените, суматохата, траура? Трябва да е бил на шест години. Нищо не помнеше. Но бавачката беше неспособна да описва никое събитие, на което той да не е в центъра. О, бил толкова сладък и тогава, толкова добро дете, малко пълничко, но толкова мило, мълчаливо, стоял малко встрани и наблюдавал всичко, толкова сладък в белите си бродирани дрешки. И го засипваше с още куп истории за един счупен зъб, за един кошмар с огромни тюркоазени риби на дъното на морето, за тогава, когато се загубил (за малко да изчезнеш, казваше, и някакво полурадост-полуразочарование пронизваше стомаха му) на един панаир с фокусници и огнегълтачи и го намерили съвсем встрани, необръщащ никакво внимание на представлението, да се занимава до смърт с един бръмбар. До смъртта на бръмбара, поясняваше. Историите, на които сам беше герой, никога не му омръзваха, но имаха два основни недостатъка: първо, в тях не се случваше нищо ново и второ, бяха интересни само на самия него.
   Историите без негово участие бяха далеч по-вълнуващи. Зад къщата се простираше обширна градина, където намираха благоприятна почва всякакви екзотични и не растения. В градината цареше творчески безпорядък: отдавна фалирали на борсата, но не по-малко красиви източни цветя, безразборно пръснати обли камъни, красиво изкривени японски дървета (или дървета, изкривили се с времето и добили японска красота), и в единия ъгъл – немалко на брой невзрачни, но силно ароматни храсти, около които кръжаха пчелите и жужаха ситно и във високите тонове, все едно се кискаха. Над целия този хаос властваше Дългият Не Джон Силвър, който сееше, каквото му попадне, нищо не кастреше и основно поливаше.
   Както веднага можеше да се разбере, градинарят нито беше толкова дълъг, нито се наричаше Джон Силвър. Беше прекарал тридесет години по корабите, поне според собствените му твърдения, и за това време беше загубил едното си око, сега покрито с черна превръзка, и единия си крак, на чието място носеше дървена подпора, нещо, което придаваше на силуета му силната прилика с пергел. В замяна на тази загуба беше се сдобил с името си, съвсем случайно, както стават тези неща, и то само защото веднъж някой беше решил, че му прилича на някого. Но някои имена са прилепчиви като тропически болести. Новото име, в комбинацията с приликата, беше създало немалко неприятности на бъдещия градинар. Оказа се, че твърде много хора познават Джон Силвър и повечето от тях имат твърде агресивни намерения спрямо него. Малката разлика в ръста не правеше впечатление на никого. За да избегне повече болезнени недоразумения, се принуди да се представя с отрицанието преди името си. Но и това не винаги помагаше. С напредването на възрастта напусна корабите и с облекчение започна да се занимава с градинарство.
   Когато не поливаше, пушеше лулата си и плюеше майсторски точно на височината на очите си, очертавайки постепенно една мътна ивица върху сивкавия зид на оградата. Пълнеше лулата си с ароматната трева, която береше от градината, вдишваше повече, отколкото издишваше и говореше на малкия Ян за какво ли не. Разказваше му за дървета, които израстват върху други дървета и така гората е на два или три етажа като къщите, за птици, които приличат на цветя, и за цветя, огромни като шадравани, които цъфтят веднъж на половин век и миришат на гнило месо; за градове, които имат формата на пума върху картата и покриви от злато; за жени, чиито езици са грапави като на котките и гърдите им са толкова остри и твърди, че пробиват дрехата; за племена, които заемат тайните знаци на писмеността си от формата на раните си при битка и за други, по-диви, които оплакват залеза на слънцето и покриват къщите си с костите на предците си, за да ги пазят от зли духове... Всички тези разкази изиграха решаваща роля за себепознанието на Ян Ван Атен. Беше само на десет години и с една глава по-нисък от ивицата плюнки на Не Особено Дългия Не Джон Силвър, но вече със сигурност (тук усещаше някаква връзка с бебешката си сделка) знаеше нещо за себе си – щеше да пътува. Оставаше само да научи защо и къде...

Издателство Жанет 45

Пътуване по посока на сянката в Pimodo