Марио Пузо >> Омерта

Беше светец – жесток, но справедлив...

Сицилианска система от правила,

която забранява 

да се дават сведения за извършителите на престъпления.

Световен енциклопедичен речник

   Сред камънаците на селцето Голфо ди Кастелмаре, оглеждащо се в тъмните сицилиански води на Средиземно море, лежеше на смъртния си одър един велик Дон на мафията. Винченцо Зено беше човек на честта, който през целия си живот беше обичан заради справедливостта и безпристрастността си, за помощта, която беше оказвал на нуждаещите се, и за неумолимостта, с която беше наказвал онези, които се осмеляваха да му се противопоставят.
   Край него се бяха събрали трима негови бивши последователи, избрали свой път към славата и богатството: Реймонде Априле от Ню Йорк, Октавиус Бианко от Палермо и Бенито Кракси от Чикаго. Всеки му дължеше една последна услуга. Дон Зено беше последният истински мафиотски бос, който бе спазвал през целия си живот старите традиции. Вземаше процент от всички видове бизнес, но никога от наркотици, проституция или престъпници. Нямаше случай някой бедняк да отиде в дома му, за да поиска пари, и да се върне с празни ръце. Той коригираше несправедливостите на правосъдието. Присъдата можеше да бъде издадена от върховния съдия в Сицилия, но ако правото беше на ваша страна, Зено спираше изпълнението й по своя воля и с помощта на оръжието. Никой млад Дон Жуан не можеше да изостави дъщерята на някой беден селянин и Дон Зено да не го убеди да се ожени за нея. Никоя банка не можеше да сложи ръка върху ипотекиран имот на безпомощен фермер, без Дон Зено да се намеси и да оправи нещата. Нямаше младеж, който силно желае да постъпи в университет, и да не може да го направи поради липса на средства или образователен ценз. Ако принадлежаха към неговата коска, мечтите им ставаха реалност.
   Законите на Рим не се съобразяваха със сицилианските традиции и затова тук те не важаха, нямаха власт. Ако човек в нужда отидеше при Дон Зено, той отменяше законите, независимо от цената.
   Обаче през последните няколко години, когато навлезе в осемдесетте, влиянието му започна да отслабва, а и той прояви слабост, като се ожени за едно много красиво младо момиче, което му роди чудесно момченце.
   Старият Дон беше наясно, че краят му е близо, а без него кланът щеше да бъде завладян от по-могъщите кланове на Корлеоне и Клерикуцио. Затова се замисли за бъдещето на сина си.
   Извика тримата си приятели край смъртното си ложе, защото имаше към тях важна молба. Първо обаче им благодари за любезността и уважението, което му бяха засвидетелствали, изминавайки хиляди мили, за да го посетят. Каза им, че иска невръстният му син Асторе да бъде отведен на сигурно място и възпитан в друга среда, но в традицията на човек на честта като баща си.
   – Ще умра с чиста съвест – призна им той, макар приятелите му да знаеха, че бе отнел живота на стотици хора, – ако съм сигурен, че синът ми ще бъде в безопасност. В това двегодишно момче виждам сърцето и душата на истински мафиот, а това е рядко и почти вече несъществуващо качество.
   Каза им защо ги е извикал в предсмъртния си час. Един от тях трябваше да бъде избран за настойник на необикновеното дете и тази отговорност щеше да бъде щедро възнаградена.
   – Странно – промълви Дон Зено, като се взираше в тях с помътнял поглед, – според традицията истинският мафиот трябва да бъде първородният син. Но в моя случай трябваше да стана на осемдесет години, докато мечтата ми се осъществи. Не съм суеверен, но дори и да бях, пак щях да вярвам, че това дете е израснало от самата сицилианска земя. Очите му са зелени като маслините от най-добрите ми дървета напролет. Надарен е със сицилианска чувствителност, романтичен е, музикален и възторжен. Но ако някой го обиди, не забравя, въпреки че е съвсем малък. Обаче трябва някой да го ръководи.
   – И така, какво искаш от нас, Дон Зено? – попита Кракси. – С готовност бих взел това дете и бих го отгледал като свое.
   Бианко го изгледа почти с презрение.
   – Познавам момчето от раждането му. Знам всичко за него. Ще го приема като свое дете.

   Реймонде Априле погледна Дон Зено, но не каза нищо.
   – А ти, Реймонде? – попита Дон Зено.
   – Ако избереш мен, твоят син ще бъде и мой син.
   Дон Зено се замисли за добродетелите на тримата достойни мъже. За него Кракси беше най-умният. Бианко със сигурност беше най-амбициозен и решителен. Реймонде Априле беше по-сдържан, но го чувстваше по-близък. Той обаче беше безмилостен.
   Дори и в предсмъртния си час Дон Зено разбираше, че тъкмо Реймонде Априле се нуждае от детето повече от всички. Той щеше да има най-голяма полза от детската любов и щеше да научи най-добре сина му как да оцелява в този лъжовен свят.
   Дон Зено дълго мълча. Накрая каза:
   – Реймонде, ти ще му бъдеш баща. Сега мога спокойно да умра.

   Погребението на Дона бе като на император. Всички главатари на сицилиански кланове дойдоха да му отдадат почитта си. Имаше и министри от Рим, едри земевладелци и стотици хора от неговия клан.
   Най-отгоре върху катафалката, теглена от коне, седеше двегодишният Асторе Зено – момченце с искрящи очи, облечено в черна роба и с черна шапчица на главата. Беше величествен като римски император.
   Литургията отслужи самият кардинал на Сицилия. Той заяви:
   – Здрав или болен, нещастен или отчаян, Дон Зено си остана верен приятел на всички. – След това повтори последните думи на Дон Зено. – Предавам се в ръцете на Бога. Той ще прости греховете ми, защото през целия си живот се стремях да бъда справедлив.
   И така, Асторе Зено беше отведен в Америка от Реймонде Априле, за да стане част от неговото семейство...

Преводач Павел Талев

Художник Божидар Чемширов

Издателство Емас

Омерта в Pimodo