четвъртък, 9 октомври 2014 г.

Антон Дончев >> Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес [ Книги 1 и 2 ]

Трима мъже, синове на своите племена, които се бореха с времето

   И така – започвам да разказвам сказанието за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. Говоря, а не записвам, защото ослепях.
   Половин век измина от деня, когато признах, че съм само локва, просната в нозете на хората, и че съм само парче гладка вода, като по чудо утаено след пороя на необикновени и странни събития. Ала в това огледало се бяха отразявали лицата на силни и красиви люде – и разбрах, че трябва да разкажа за тях.
   И по онова време бях вече стар, а тези изминали петдесет години бяха най-щастливите през живота ми. Така щастлива и сигурна се усеща трудната жена, която знае, че мъж, баща, братя, че целият ѝ род бди над нея – не над нея, а над плода в утробата ѝ. И не мислех за смъртта, и не мислех за опасностите. А пребродих земите от Кавказ до Сицилия, но колкото и страшни неща да срещнах и да преживях, никога не помислих, че идва краят ми. Защото бях уверен, че съдбата ме пази – мене, последния свидетел, за да разкажа правдата на днешните хора, които идеха след нас. И не искам да го призная, но съм отлагал година след година първия ден на своя труд, защото бях уверен, че докато не кажа „свърших“, ще бъда неприкосновен.
   Тогава ослепях и разбрах, че никога повече няма да видя слънцето, и разбрах, че съдбата ме предупреждава сурово и строго, въпреки че не ме наказва със смърт. Трябваше да започна своята работа. Трябваше да се отделя от света и да се превърна само в глас, който си спомня. Не можех повече да отлагам.
   И отворих сърцето си, и пуснах в него сенките на мъртвите. Чувал съм, че жреците слагали паници с кръв, когато викали мъртвите, за да могат да се напият и да добият сили да се задържат в нашия тленен свят. Аз давах кръвта на сърцето си и тя стигаше за много мъртъвци. И всяка нощ те идеха при мене – безплътни и тихи – и продължаваха безмълвните си разговори. И си казваха неща, които не бяха изрекли приживе, защото не бяха намерили време или дързост, та върху много събития и съдби падна нова смътна светлина като от далечна звезда. И самотен лъч пронизваше прозрачните гърди на призраците, та видях какво крият в сърцата си. Ако бях започнал да записвам това сказание преди години, когато вярвах само на очите си и на ушите си, а още не бях чул разговорите на сенките – щях да напиша съвсем друга история. Тъй всяка нощ палех малък огън и призраците се събираха край мене в нашия малък дом, изграден от неясната светлина на пламъка. И сенките не крачеха, а се плъзгаха една към друга, и като че ли с дъха си можех да ги насоча и срещна едни с други, както децата с духане тласкат едно към друго малките корабчета, издялани от меката кора на бял бор. Питах ги и те отговаряха, молех ги да се срещнат и те разговаряха. И мракът беше пълен с топлината на огъня и шепота на недомлъвките.
   Докато една нощ ги сънувах, наредени в дълга върволица, един зад друг, първият човек лице срещу лице с мене, всички мълчаливи и с празни ръце. Чакаха нещо – не можах да разбера дали вода, или оръжие. И ме гледаха. И редицата тръгна към мене. И както в други нощи, поисках да ги отклоня, за да ги насоча според желанието си, но те ме притиснаха, та идеха все по-близо и по-близо. И започнах да се задушавам. Искаха нещо, не можех да ги отблъсна. И се събудих.
   Тъй свърши сладкото време на бленуването и дойде горчивото време на осъществяването. И отворих уста, за да разкажа. Тъй свършиха щастливите нощи между сенките, когато знаеш, че онази топлина в ъгъла, че онова присъствие, което не може да се определи, но аз го усещам – това е княз Слав, и аз зная, че там, в ъгъла, стои княз Слав. И не е важно дали е облечен в кожух или в ленена риза, дали е усмихнат, или е разгневен, дали брадата му е бяла, или косата му е руса. Само знам, че това е княз Слав и той излъчва топлина като главня, посипана с пепел. Не виждаш светлина, ала знаеш, че под пепелта тлее жарава. А сега трябва да изведа княз Слав от нашия малък дом, изграден от пламъците на нашия общ огън, трябва да го извикам пред себе си, както майката вика детето си, преди да го изпрати навън от шатрата, трябва да облека княза с дрехи, трябва да видя дали е вчесан, дали е приготвен – и чак тогава да го изведа на светлината, за да го покажа на хората. А в дългите нощи на разговори със сенките не се грижех къде, кога и как става нашата среща. Но сега трябва да хвърля върху княз Слав светлината на един ден или отблясъка на един истински огън, трябва да закрепя княза към река или дърво, да се помъча да си спомня или да измисля как е изглеждал през този ден, дали беше рус, или беше побелял – защото познавах княза цели петдесет години. И трябва да разкажа за тази рекичка и това дърво, за да ги видят и хората.
   Понякога, когато поискам да заспя – защото понякога и аз трябва да спя истинския, човешки сън – когато искам да заспя, започвам да си припомням реките, които съм виждал, или дърветата, под които съм преспивал, или планините, по които съм се катерил. И цели нощи мога да си спомням само реки. Ах, колко хубави бяха топлите реки на моето детство, в които виждах потопени моите сребърни младежки ръце. Ръце до китките във водата, които бавно приближават към сянката на рибата, застинала между разлюлените зелени пипала на водораслите. Топлите реки на моето детство, с малките хълмчета едър пясък, насипани край белите камъни – там, където едрият рак се беше вмъкнал и чакаше моята ръка, която бавно лазеше към него. А гърдите ми бяха потопени в реката и моето сърце тупаше току под огледалото на водата — и съвсем малки вълни бръчкаха сребърната вода. И аз си спомням реки, достойни за обич, спомням си реки за страх и реки за давене, и реките – межда с враговете ми. Реки, реки, реки – бистри, мътни, пресъхнали...
   А сега трябва да избера само една река и да накарам княз Слав да нагази в нея с коня си. И си мисля, че сенките, с които разговарям, приличат на сенките на рибите в топлите реки на моето детство – тези риби, които в летните дни се плъзгаха по дъното, които в звездните нощи проблясваха като сребърен дъжд над черните огледала на вировете, които плуваха под прозрачния лед, а пък аз вървях над тях като насън – моите крака, обути в ботуши, и под тях сенки на риби. И трябва да извадя тези риби, тези призраци, които летят, които се плъзгат във водата, да ги сграбча с пръстите си, да ги измъкна над вълните, да ги видя на педя пред очите си — вече не призраци, а риби, с техните перки, с техните люспи, с техните ужасени очи. Трябва да ги сграбча, за да мога да ги подам на хората. И не смея да помисля какво хората ще направят с тях.
   И така – започвам да разказвам... Стоя като върху носа на лодка, която стремително се носи през пещерно море, и хвърлям думите си срещу мрака. И ето – сега стоя в своя вечен мрак и говоря. Понякога не зная какво говоря, понякога не помня какво съм казал. Или мъчително търся дума след дума, или думите се изливат от мене като кръв от рана, без да мога да ги спра, с всеки удар на сърцето.
   Говоря и денем, и нощем. Мисля си, че съм само мех, пълен с вино, и виното трябва да изтече от меха капка по капка и да падне върху устните на тези, които са вдигнали нагоре лицата си и очакват всяка капка, сякаш умират от жажда. И не мога да излея виното изведнъж. И не мога да говоря бързо, защото хората, които ме слушат, трябва да записват моите думи. И денем, и нощем се грижа виното, с което причестявам хората пред мене, да не носи привкус от меха, който го пази. Защото и най-добрият мех, и най-добре обработената кожа все пак с нещо напомня, че някога е била кожа на живо същество. Защото колкото и да се мъча в моите думи да не се примеси и най-слабият привкус на болките ми, на отчаянието ми, на моята немощ, все пак ми се струва, че понякога не съм само глас на свидетел, а ставам и съдник на мъртвите. Но не бива. Тогава се радвам, че перата, които записват моите слова, не предават глухата дрезгавина на моя глас, немощната старческа кашлица, горчивото задъхване. Не преживявам, не страдам, аз съм само огледало, което е отразило далечната светлина на миналите дни. А повърхността на огледалото не се вълнува.
   Хора, слушайте и запомняйте...

Издателство Захарий Стоянов


Няма коментари:

Публикуване на коментар