Не съм чул кога се приближил, щото като отворих очи вече беше хептен близо – на пет-шест крачки от мене. Ни клонче изпука, ни шумка изшумоли. По- тих от змия. Ако не беше една сврака да се обади, нямаше и да разбера, че мечокът е там. Като отворих очи, си помислих, че ми се е присънило. Надявах се да е така, но не!... Пред мене наистина стоеше кала бхалу, черна мечка. А трябва да знаеш, че черната мечка е по-урсуз от кафявата. Както някой път ѝ скимне да нападне коза или муле, не знаеш дали няма да начеше и твоята гърбина. Виждал съм да прекършва врата на воден бивол, да напада маймуни и глигани, да гони глутница вълци, а веднъж видях да обръща тигър в бяг. Не я знаеш на кой ще си изкара яда или дали няма лошо пиянство. Раниш ли я, пиши се заминал. Ще те гони до смърт. Убиеш ли нейно малко, имай предвид, че помни като слон и все някога ще те докопа. Нали помните преди години имаше една пощуряла мечка в района, дето мъстеше за своето мече. Ден и нощ мореше жителите на Бари Дехра. Уби осем преди да я намерят и обесят. Случват се и такива неща. Но рядко без човешка вина.
И тъй, като я видях на един човешки бой от мен, очите ми станаха начапати. Космите ми станаха на борови иглички. Главата ми се замая все едно съм с треска. Знам една поговорка: „Ако насреща ти е буболечка, бий се като мечка!”, сиреч никога не подценявай душманина, ама не са измислили поговорка какво да правиш ако насреща ти застане мечка? Тогава и да се биеш, и да не се биеш, в нейните очи все си оставаш мижава буболечка. Какво да правя? Нали викат, че като се тресе Земята, да се хванеш за Небето. И аз тъй замолих Яма, ако не да ме избави, то барем по-бърже да ми изтръгне душицата. И тогава видях, че мечката май още не ме бе усетила. Въртеше глава ту наляво, ту надясно и душеше въздуха. Дойде ми наум: „Няма да мърдам, дано ме вземе за пън“. Аз и бездруго се бях вкоренил в земята и като нищо щях да я забаламосам, че съм пън. Ама ядец! Таман си го рекох, и тая като се втренчи в мене. Сякаш нож ми опряха в гърлото. Да не бях поглеждал, щото в тоя момент оцапах вълнените гащи. Стиснах очи, затаих дъх и взех да си повтарям наум: „Аз съм дънер... дънер съм... дънер!“. Мечокът се приближи. Уф, като ми дъхна, щях да лъсна петалата. Топла и остра воня ме блъсна в носа като че ме издумка белгари! Мечокът взе да ме души. Бхагван, да можех да потъна вдън земя! Мозъкът ми трепереше като лист и се блъскаше у черепа. Нейде да сте виждали треперещ пън? Е, и аз не съм. Надали и мечката бе виждала. Ама сигурно като ме видяла какви жалки опити правя да се „вдървя”, решила да се смили над мен. Мисля, че по някое време съм припаднал. Намерили ме няколко жени от селото. Едвам ме изкоренили от онова място под кедъра. Бил съм се вкопал като мишок. На местата, дето съм стискал земята, зеели две големи дупки. Все едно къртове били ровили...
Издателство Жанет 45
Прах от нозете в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар