Райнер Мария Рилке >> Дуински елегии

Към смисъла на човешкото съществувание

Кой би ме чул между ангелите, ако се провикна към техните

редици? И дори някой от тях внезапно да ме притисне
към сърцето си, то начаса ще бъда погълнат от това
покоряващо съществувание. Защото красотата е само
началото на ужаса, който все още можем да понасяме,
и сме изпълнени с такава почит, понеже пренебрежително
отказва да не услужи. Всеки ангел е ужасяващ.
   И тъй, аз се сдържам и преглъщам напиращия възглас на
мрачното си стенание. Ах, към кого можем да се обърнем
в своята нужда? Нито ангели, нито хора, –
а вече прозорливите животни са доловили,
че действително не сме като у дома си в нашия свят,
създаден за внимание. Там вероятно още намираме
някое дърво на хълм, което денем да приемем
във взора си; там ни остават също вчерашната улица
и изкривената вярност на навика, така удобно задържал се
при нас първо за по-дълго време, после – без да си тръгва.
О, а нощта: има нощи на вятър, довяващ необятно пространство, –
той прояжда лицата ни –, и за кого ли не спира толкова жадуваното,
нежно присъствие, което самотното сърце
тъй болезнено и разочаровано среща. Дали е по-леко за влюбените?...

Преводачи Димитрина Александрова и Николай Тодоров

Издателство Гутенберг

Дуински елегии в Pimodo