Патрик Модиано >> Среднощно произшествие

Париж такъв, какъвто днес вече не съществува...

   Изведнъж беше станало много студено, сух студ, който придаваше яснота и блясък на всичко около нас: бялата светлина на уличните лампи, червените светлини, новите фасади на блоковете. В тишината ми се струваше, че чувам равномерните стъпки на някой, който приближаваше към нас.
   Тя стисна китката ми като онази нощ, в полицейската кола.
   – По-добре ли се чувствате? – попита.
   Площадът „Трокадеро“ беше много по-просторен и пуст от обикновено заради лунната светлина. Прекосявахме го цяла вечност и изпитвах някакво блаженство от това бавно движение. Бях сигурен, че ако погледнех черните прозорци, щях да пронижа с поглед мрака в апартаментите, сякаш можех да улавям инфрачервените и ултравиолетовите лъчи, но нямаше нужда да си правя труда. Бе достатъчно да се нося надолу по склона, който бях изкачил с кучето онази нощ.
   – Аз също – продължи тя, – се опитах да ви открия, но в клиниката нямаха адреса ви... Париж е голям... Трябва да се внимава... Хора като нас накрая се изгубват...
   След двореца Шайо завихме вдясно и минахме край големи сгради, които изглеждаха изоставени. Вече не знаех в кой град се намирам, град, напуснат от обитателите си, но това нямаше никакво значение. Вече не бях сам на света. Спускахме се към Сена. Познах авеню „Албер дьо Мюн“, градината около Аквариума и бялата фасада на сградата. Тя паркира пред входната врата.
   – Трябва да дойдете да видите апартамента... На последния етаж е... Има голяма тераса и оттам се вижда целия град.
   – А ако изневиделица се върне Солиер?
   Всеки път, когато изричах името на този призрак, ми идеше да се разсмея. Помнех само мъж с тъмно палто в полицейската кола, после в чакалнята на клиниката и в кафето на кея. Струваше ли си да знам повече за него? Интуитивно усещах, че е като баща ми и всички от неговата среда, които съм виждал. За такива хора не можете да научите нищо. Трябва да потърсите полицейски доклади за тях, но тези доклади, макар и написани толкова ясно и подробно, си противоречат. Тогава какво? Толкова неща ми се бяха случили напоследък, че бедната ми глава не ги побираше, и това произшествие беше такова събитие за мен...
   – Не се страхувайте от нищо. Няма опасност да се върне неочаквано. А дори да се върне, знаете ли, той не е лош човек...
   Отново избухна в смях.
   – Отдавна ли живее тук?
   – Не мога да ви отговоря точно.
   Изглеждаше така, сякаш мило ми се подиграваше. Отбелязах, че го няма в указателя на адреса на авеню „Албер дьо Мюн“.
   – Лудост е – каза ми тя, – да се мъчите да откриете нещо сигурно... Първо, истинското му име не е Солиер. Това е името, което използва за пред хората...

Преводач Надежда Донкова

Издателство Делакорт

Среднощно произшествие в Pimodo