Лежеше, без да помръдва, в леглото, и се взираше в тавана, по който лазеше една муха. Мракът и почивката му действаха зле. Сякаш оставаше напълно беззащитен, щом слънцето се скриеше и умората и тъмнината се прокраднеха и го обгърнеха. Беззащитността се възправяше срещу цялото му същество. Голяма част от живота си беше прекарал нащрек, винаги готов. Макар и да бе тренирал с години, все му се струваше ужасно трудно да почива с изострено внимание. Готовността изискваше бдителност. Свикнал беше да не спи. Свикнал беше да не се поддава на умората, която се трупаше в тялото му, когато го лишаваше от сън.
Даваше си сметка, че отдавна не се е будил разплакан нощем. Спомените отдавна не го нараняваха и обезкуражаваха. Стигнал беше далеч в стремежа си към покой.
И все пак.
Ако истински затвореше очи, обгърнат от пълна тишина, можеше да я види пред себе си. Огромното ѝ туловище се изтръгваше от мрака на сенките и се заклатушкваше към него. Бавно, бавно, както винаги.
Все още му се повдигаше от спомена за миризмата ѝ.
Отблъскваща, сладникава, прашасала. Задушаваща. Като миризмата на книгите в библиотеката. Можеше да чуе и съскащия ѝ глас:
– Ах, ти, инат несретнико! Уродливи нещастнико!
Сграбчваше го и го стискаше здраво.
Болката и наказанието винаги следваха проклятията. Както и огънят. Части от тялото му пазеха жив спомена за него. Обичаше да глади с пръст белега, съзнавайки, че е оцелял.
Като малък предполагаше, че наказанието се дължи на вечно допуснатите грешки. Затова, по детски логично, се опитваше да постъпва правилно. Отчаяно и упорито. И въпреки това винаги грешеше.
Като голям започна да разбира. „Правилното“ просто не съществуваше. Не го наказваше само заради грешките, а заради самия него, заради това, че го имаше. Че съществуваше. Ако го нямаше, Тя щеше да бъде жива.
– Не трябваше да се раждаш! – ревеше право в лицето му. – Ти си зло, зло, зло!
Последвалият плач, този след огъня, винаги трябваше да бъде тих. Тих, тих, така че да не го чуе. Защото иначе винаги се връщаше. Винаги.
Спомняше си, че обвинението дълго бе предизвиквало чувство на безпокойство. Как щеше да се примири с това, в което го обвиняваше Тя? Как би могъл да поправи стореното, да изкупи греха си?
Болничният картон.
Посети болницата, в която Я лекуваха, и прочете картона ѝ. Най-вече за да получи представа за мащаба на престъплението си. Вече беше пълнолетен. Пълнолетен, но завинаги белязан от чувството за вина поради лошите си постъпки. Написаното в картона обаче твърде неочаквано го превърна от виновен в невинен.
Олекна му. Набра сили. Взе се в ръце. Заживя нов живот. Нови важни въпроси зачакаха отговор. Вече не се питаше как да се реваншира пред някого, а как някой да се реваншира пред него.
Лежеше в тъмнината, усмихваше се леко и гледаше новата кукла, която бе избрал. Вярваше – никога не беше сигурен, но вярваше, – че тя ще издържи по-дълго от останалите. Само трябваше да се научи да се справя с миналото си, както бе направил той. Всичко, от което се нуждаеше тя, беше една сигурна ръка, неговата сигурна ръка.
И много, много любов. Неговата напълно специална и всеотдайна любов.
Внимателно погали гърба є. По погрешка или навярно защото не виждаше раните, които ѝ беше причинил, той докосна точно една от най-пресните синини. Беше се възцарила на рамото є като малко тъмно езеро. Тя се сепна в съня си и се обърна към него. Гледаше с празни от страх очи, никога не знаеше какво я очаква, щом падне мракът.
– Време е, Кукло. Започваме.
Нежното ѝ лице се разтвори в красива, сънлива усмивка.
– Започваме утре – прошепна той.
После се претъркули по гръб и отново прикова поглед към мухата на тавана. Буден и нащрек. Без покой...
Пепеляшките в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар