четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Оскар Уайлд >> Рибарят и неговата душа

Приказки

   Всяка вечер младият рибар излизаше в морето и хвърляше мрежите си във водата.
   Когато вятърът духаше откъм сушата, той не хващаше нищо или хващаше съвсем малко, защото това бе остър вятър с черни крила и бурни вълни се издигаха насреща му. Но когато вятърът духаше към брега, рибата излизаше от дълбините, хващаше се в мрежите му и той я занасяше на пазара и я продаваше.
   Всяка вечер излизаше той в морето, ала една вечер мрежата му бе толкова тежка, че едва я теглеше към лодката. И той се засмя и си каза: „Сигурно съм хванал всичката риба от морето или съм впримчил някое грозно чудовище, което ще бъде за чудо и приказ сред хората, или някой страшен звяр, който кралицата ще поиска да вземе.“ И рибарят напъна всички сили, затегли грубите въжета, додето дългите вени по ръцете му се издуха като черти от син емайл върху бронзова ваза. Той теглеше тънките въжета и все по-близо и по-близо идваше кръгът от плоските коркове и най-сетне мрежата се вдигна на повърхността.
   Но това, което беше вътре, съвсем не беше риба, а само заспала малка русалка.
   Косата ѝ бе като мокро златно руно, а всеки отделен косъм – като тънка златна нишка в стъклена чаша. Снагата ѝ бе като бяла слонова кост, а опашката – от сребро и бисер. От сребро и бисер беше опашката ѝ и зелени морски водорасли се увиваха около нея; и подобни на морски раковини бяха ушите ѝ, а устните – като корал. Студените вълни заливаха студените ѝ гърди и сол блестеше по клепките.
   Тъй прекрасна беше тя, че когато я видя, младият рибар се изпълни с почуда, протегна ръка да притегли мрежата по-близо до себе си, наведе се през борда и я стисна в прегръдките си, И когато я докосна, тя извика като подплашена чайка и се събуди, изгледа го ужасена с люляково-аметистовите си очи и се помъчи да се изтръгне. Но той я държеше здраво притисната до себе си и не я оставяше да си отиде.
   – Моля ти се, пусни ме, защото аз съм единствената дъщеря на морския цар, а баща ми е стар и самотен.
   Но младият рибар отговори:
   – Няма да те пусна, докато не ми обещаеш, че щом те повикам, ще идваш и ще ми пееш. Рибите обичат да слушат песните на морските хора и така мрежите ми ще бъдат пълни.
   – Даваш ли ми дума, че ще ме пуснеш, ако ти го обещая? – възкликна русалката.
   – Давам ти дума, че ще те пусна – отговори младият рибар.
   Тогава тя му даде обещание и се закле с клетвата на морските хора. И той разтвори ръце, и тя потъна във водата, разтреперана от непонятен страх.
   Всяка вечер младият рибар излизаше в морето и викаше русалката, и тя се издигаше от водите и му пееше. Делфините обикаляха в кръг около нея, а плашливите чайки се виеха над главата ѝ.
   А тя пееше чудна песен. Защото пееше за морските хора, които прекарват стадата си от една бездна в друга и носят малките теленца на рамо; за тритоните, които имат дълги зелени бради и космати гърди и надуват извити раковини, когато минава царят; за царския дворец, който е целият от кехлибар, с покрив от бистър смарагд и постлан с блестящ бисер; за морските градини, където огромните ветрила на корала се люшкат цял ден, а рибите се стрелкат насам-натам като сребърни птици, и анемоните се държат за скалите, и сьомгата се излюпва в назъбения жълт пясък. Тя пееше за големите китове, които идват от северните морета и имат остри ледени висулки по перките си; за сирените, които разказват такива чудесни неща, че търговците запушват ушите си с восък, та да не ги чуят, понеже иначе ще скочат във водата и ще се удавят; за потъналите галери с високи мачти и замръзнали моряци, вкопчили се във въжета, където скумрии влизат и излизат през кръглите прозорчета; за малките рачета, които са неуморни пътешественици, вклещват се в дъната на корабите и обикалят света; за сепиите, които живеят по скалите и простират напред своите дълги черни ръце, и могат да накарат, когато пожелаят, да настъпи нощ. Пееше за наутилуса, който си има собствена лодка, издълбана в опал и плаваща с копринено платно, за безгрижните водни духове, които свирят на арфи и могат да приспят великия Кракен, за малките деца, които хващат хлъзгавите костенурки и със смях се возят ма гърба им; за русалките, които лежат в бялата пяна и протягат ръце към мореплавателите, и за тюлените с извити зъби, и за моржовете с развети гриви.
   И докато тя пееше, всички риби-тон излизаха от дълбочините да я слушат, а младият рибар хвърляше мрежите си около тях и ги хващаше, а други убиваше с копие. И когато добре натоварваше лодката си, русалката му се усмихваше и потъваше в морето.
   Но никога не се приближаваше до него толкова, че да може да я допре. Той често я викаше и ѝ се молеше, но тя не искаше, а когато се опитваше да я хване, гмуркаше се като тюлен и тоя ден рибарят не я виждаше вече. И всеки ден гласът ѝ звучеше все по-сладко в неговите уши, Толкова сладък беше гласът ѝ, че той забравяше мрежите и хитрините си ѝ изоставяше своя занаят. С оранжево-червени перки и изпъкнали златни очи тоновете минаваха край него на стада, но той не им обръщаше внимание. Копието лежеше до него неизползувано, а оплетените от ракита кошници оставаха празни. С притворени уста и очи, замъглени от почуда, той седеше неподвижен в лодката и слушаше, слушаше, докато морските мъгли плъзнеха около него и блуждаещата луна посребреше кафявите му ръце. И една вечер я извика и рече:
   – Малка русалке, малка русалке, аз те обичам. Вземи ме за мъж, защото те обичам.
   Но русалката поклати глава.
   – Ти имаш човешка душа – отговори тя. – Само ако пропъдиш душата си, бих могла да те залюбя.
   И младият рибар си каза: „За какво ми е моята душа? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам. Разбира се, че ще я пропъдя и ще изживея много радости!“ И вик на щастие се изтръгна от устните му, той се изправи в шарената си лодка и протегна ръце към русалката.
   – Аз ще пропъдя душата си – извика той – и ти ще станеш моя жена, а аз ще стана твой мъж и в дълбините на морето ще живеем заедно, и ти ще ми покажеш всичко, за което си ми пяла, а аз ще правя всичко, каквото пожелаеш, и няма да се разделим цял живот.
   А малката русалка се засмя от радост и закри лицето си с ръце.
   – Но как да пропъдя душата си? – възкликна младият рибар. – Кажи ми как и ще видиш, че ще го направя.
   – Уви, не зная. – каза малката русалка. – Морските хора нямат душа. – И тя потъна в дълбините, вперила в него тъжен поглед...
(Откъсът е по превода на Сидер Флорин)

Илюстрации Йордан Терзийски

Издателство Изида


Няма коментари:

Публикуване на коментар