Борис Пастернак >> Доктор Живаго

Всеотдаен егоист, предан прелюбодеец, отдаден на поезията прагматик

   Вървяха и вървяха и пееха „Вечная памят“, а когато спираха, все едно по инерция продължаваха да я пеят краката им, конете, повеите на вятъра.
   Минувачите правеха път на шествието, брояха венците и се кръстеха. По-любопитните се присъединяваха към процесията, питаха: „Кого погребват?“ Отговаряха им: „Живаго“. „А, него. Ясно.“ – „Не, не него. Нея.“ – „Все едно. Царство є небесно. Богато погребение.“
   Отлитаха последните минути, броени, безвъзвратни. „Господня земля и исполнение ея, вселеная и вси живущие на ней.“ Свещеникът стори кръст с ръка и хвърли шепа земя върху Мария Николаевна. Запяха „Со духи праведних“. Нататък го претупаха. Затвориха ковчега, заковаха го, спуснаха го. Забарабаниха буците пръст, четири лопати припряно затрупаха гроба, отгоре се вдигна могилка. Десетгодишно момче се покатери на нея.
   Само в състояние на затъпяване и безчувственост, както става в края на големи погребения, можеше да се помисли, че малкият иска да държи реч на майчиния си гроб.
   Той вдигна глава и празният му поглед обиколи от възвишението есенната пустош и кубетата на манастира. Чипоносото му лице се сгърчи. Той проточи вратле. Ако с такова движение беше вдигнало глава вълче, щеше да е ясно, че ще започне да вие. Закривайки лицето си с длани, момчето заплака. Полетелият насреща му облак го зашиба през ръцете и лицето с мокрите камшици на студения дъжд. До гроба се доближи човек в черно, с басти на тесните опънати ръкави. Беше братът на покойната и вуйчо на ридаещото момче – разпопеният по собствено желание свещеник Николай Николаевич Веденяпин. Той пристъпи към момчето и го изведе от гробищата...

Преводач София Бранц

Издателство Труд

Доктор Живаго в Pimodo