Заобиколени сме от нематериални сили, които не се свеждат до това, което наричаме духовни ценности като религиозните доктрини. Нематериална сила е и тази на квадратния корен, чийто суров закон оцелява през вековете, надживявайки декретите не само на Сталин, но дори на папата. Към тези сили бих причислил и тази на литературната традиция, т.е. на комплекса от текстове, които човечеството е произвело и произвежда не с практически цели (като регистрите, законите, формулите, протоколите от заседания и железопътните разписания), а по-скоро gratia sui, от любов към себе си, и които четем за удоволствие, духовно извисяване, разширяване на познанията, дори просто за да ни минава времето, без никой да ни задължава да го правим (като изключим задължителната школска литература).
Наистина, литературните обекти са нематериални само наполовина, защото обикновено се въплъщават в хартиени носители. Но някога са се въплъщавали в гласа на носителя на устната традиция, или върху камък, а днес обсъждаме бъдещето на електронните книги, които ще ни позволят да четем както сборник с вицове, така и „Божествена комедия“ на екран с течни кристали. Веднага отбелязвам, че тази вечер не възнамерявам да се задържам на vexata quaestio за електронната книга. Аз, естествено, принадлежа към онези, които предпочитат да прочетат романа или поемата от книга на хартия, и ще запомня дори неволно подгънатите ѝ страници и каква е на допир, но чувам, че съществува електронно поколение на хакери, които, без да са прочели и една книга през живота си, сега за първи път се наслаждават на „Дон Кихот“ с помощта на електронните книги. Голяма печалба за умовете им и голяма загуба за очите им. Ако бъдещите поколения постигнат добри отношения (психологически и физически) с електронните книги, силата на „Дон Кихот“ няма да се промени.
За какво служи това нематериално благо литературата? Би било достатъчно да се отговори, както вече направих, че това е благо, което се консумира gratia sui, така че не е необходимо да служи за нищо. Но такова безплътно виждане за удоволствието от литературата рискува да я приравни към тичането в парка или решаването на кръстословици – а пък и двете служат за нещо, едното за здравето на тялото, а другото за обогатяване на речника. Така че това, за което смятам да говоря, е една поредица от роли, които литературата играе в личния и в социалния ни живот.
Литературата преди всичко упражнява езика като колективно наследство. Езикът, по дефиниция, върви накъдето си иска и никакъв височайши декрет, нито политически, нито академически, не може да спре неговия ход и да го накара да се отклони към ситуации, които се смятат за оптимални. Фашизмът се напъна да ни накара да казваме „пивница“ вместо „бар“, „петльова опашка“ вместо „коктейл“, „мрежа“ вместо „гол“, „обществена кола“ вместо „такси“, но езикът не го послуша. После предложи нещо чудовищно в лексикално отношение, неприемлив архаизъм като „водач“ вместо „шофьор“, и езикът го прие. Може би защото се избягваше един звук, който е чужд на италианския. Запази „такси“, но постепенно, поне в говоримия език, го преправи на tassi.
Езикът върви накъдето си поиска, но е чувствителен към съветите на литературата. Без Данте не би съществувал унифициран италиански. Когато Данте в своето съчинение De vulgari eloquentia анализира и заклеймява различните италиански диалекти и предлага да създаде нов „изискан народен език“, никой не би заложил, че подобен акт на високомерие ще успее, и все пак с „Божествена комедия“ той печели облога. Вярно е, че на Дантевия народен език са му трябвали няколко века, за да се превърне в език, говорен от всички, но той е успял, защото общността на хората, които са вярвали в литературата, е продължила да се вдъхновява от неговия модел. А без този модел вероятно не би си проправила път и идеята за политическо единство. Може би затова Боси не говори на „изискан народен език“.
Двайсет години „съдбовни хълмове“, „нетленни съдбини“, „неизбежни събития“ и „плугове, разораващи земята“ в края на краищата не оставиха никаква следа в съвременния италиански, а много по-голяма оставиха някои дръзки опити, неприемливи за времето си, на футуристичната проза. И ако някой днес се оплаква от триумфа на средния италиански, разпространяван от телевизията, нека не забравяме, че призивът към един среден италиански в неговата най-благородна форма е преминал през понятната и приемлива проза на Мандзони, а после на Звево и на Моравия.
Като допринася за формирането на езика, литературата създава идентичност и общност. Преди малко споменах Данте, но нека помислим каква би била гръцката цивилизация без Омир, немската идентичност без Лутеровия превод на Библията, руският език без Пушкин, индийската цивилизация без основополагащите си поеми.
Но литературата упражнява и собствения ни личен език. Днес мнозина оплакват раждането на неотелеграфичния език, който се налага чрез електронната поща и кратките съобщения на мобилните телефони, където можеш да кажеш „обичам те“ с няколко символа; но да не забравяме, че младежите, които изпращат съобщения с тази нова стенография, са, поне отчасти, същите, които пълнят онези нови катедрали на книгата – големите многоетажни книжарници – и които, дори само като ги разлистват, без да ги купуват, влизат в контакт с образовани и сложни стилове, до каквито техните родители, и със сигурност техните баби и дядовци, не са имали достъп...
(Из За някои функции на литературата)
Издателство Бард
За литературата в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар