Искаш кола ли? Компанията, която финансира лизинга, едва ли не и за адреса ти не пита, че да ти даде парите за която марка си пожелаеш: бе за какво ти е форд, я си купи порше! Решил си да купиш на любимата диамантен пръстен, а лимитът по кредитната ти карта е изчерпан? В онези дни на охолство съществуваше съвсем просто решение: ето ти нова кредитна карта при нулева лихва за срок от две години.
Светът бе обгърнат в метасфера от невидими, неосезаеми пари, които се носеха по интернет и изпълваха артериите на системите за електронно банкиране и търговия, създадени през най-последните десетилетия на отминалия век.
И никой не знаеше къде са всъщност всички тези пари: хем ги имаше навсякъде, хем ги нямаше никъде. Да работиш в такъв бизнес по такова време беше фантастично. Наричахме го „индустрия за финансови услуги“, понеже звучеше солидно: човек си представя група побелели улегнали банкери, които кътат парите му и ги предпазват от всички възможни рискове. Вярно, и такива бяха поостанали, но повечето бяхме избутани по периферията или ни бяха пенсионирали преждевременно заради липса на замах и въображение.
А хората, които в наше време държаха парите, знаеха как да се радват на живота и как да си харчат бонусите. Скоро след постъпването ми на работа в лондонското Сити – подир няколко години в армията и кратко пребиваване в частния охранителен бизнес – продадоха първия апартамент за десет милиона лири. Десет милиона лири! За един-единствен апартамент! Умът не го побираше; но съвсем скоро след това стана възможно да похарчиш за апартамент и двайсет милиона лири, после трийсет, осемдесет милиона. Което пък доказваше – сякаш някому бе нужно такова доказателство, – че нормалните закони на икономиката, оная скучна прашасала дисциплина, която някога преподаваха в университетите, са заминали в небитието. Че цикълът „възход и спад“ е прекъснат. Най-официално. Виден представител на централната банка предупреди да не се поддаваме на подобен „нерационален възторг“. Но кое му е нерационалното да се възторгваш на купищата пари, които трупаш? Та нима не се покачваха постоянно цените на почти всичко? Не го ли възприемеш и опишеш по точно такъв начин, значи сигурно сам си си виновен, че бавно схващаш, задълбаваш прекалено в подробностите и си направо болезнено и досадно честен. Самият аз бях прекарал вече няколко години в Ситито – не като „играч“, както някои наричаха себе си, а във второстепенна, епизодична роля. Бях взел повечето основни изпити пред Управлението за финансови услуги, което ми позволяваше да предлагам съвети на инвеститорите и при все това да оставам в рамките на закона. Което нямаше всъщност никакво значение: така и не бях част от елита със собствени кантори за сключване на сделки; не бях и от математиците от най-горните етажи на офисите ни в Блумсбъри, които създаваха инвестиционни стратегии във вид на поредици от алгоритми – език, разбираем само за малцина; нито, за разлика от Билбо, ме бяха натоварили със задълженията на върховен жрец, който прави новата религия разбираема, неоспорима и неотразима. На визитната ми картичка пишеше „Директор „Управление на връзките с клиентите“, но служебните ми задължения бяха всъщност далеч по-скромни: на такива като мен в бизнеса им викат непочтително „връзкари“. Понеже познавах сума ти народ, нали разбирате. Кого ли не: съученици, набори от армията – приятели и приятели на приятелите. И онези от тях, които имаха пари за влагане, ги канех на обяд в „Уайтс“ или ги забавлявах в шатрата ни за гости в Челтнам, Аскот или Уимбълдън. Или ги водех на лов за някой и друг ден из Девън или Йоркшир. През седмица ходех да помагам на промоционални турнета, по време на които индивиди с висока нетна стойност – с чиито имена сигурно се бяхме сдобили от списъците, закупени от някоя банка или фирма, издаваща кредитни карти – биваха примамвани в конферентните зали на луксозни провинциални хотели с обещания за безплатно шампанско, хапки и финансови прозрения.
Истинското ми име е Хектор Четуд-Талбът, но всички ми викат Ек. Така че изпълнявах ролята на Ек, на готиния Ек, не супер интелигентен, но все пак бивш офицер от уважаван полк, комуто можеш да имаш пълно доверие. Щом Ек ти препоръчва да купиш акции, значи работата е повече от сигурна. Уреждах среща на кандидата с Билбо плюс евентуално някой от посредниците от горните етажи, та на човека да му лъхне на барут от борсите, после оставях всичко в техни ръце. И не става дума единствено за личности, които познавах от обществото; имах и хора, които управляваха пенсионни фондове или финанси на корпорация, и им се щеше да се набутат в хедж фонд. Така че аз се намирах на единия край на конвейера – черпех големи джинтоници, ръкувах се и разправях вицове; а на другия му край бе машината за правене на пари.
В конкретния случай машината ни се наричаше „Маунтуилям Партнърс“ – една от десетките сродни фирми, установили се през последните няколко години в самия лондонски Уест Енд или в непосредствена близост до него, и в еквивалентните му квартали в Ню Йорк, Париж и половин дузина други световни столици. И ние знаехме по-добре от вас как да направим парите ви по-доходоносни. Ама вече си имал седемпроцентов темп на прираста? Не ставай смешен! И предлагахме годишен прираст от десет, петнайсет, двайсет и пет на сто. Голямо нехайство ще е от твоя страна, внушавахме ти най-убедително, да пренебрегнеш тези възможности в ущърб на децата си, на клиентите си и най-вече на себе си. „Маунтуилям Партнърс“ бе от така наречените „мултистратегически“ хедж фондове: анализирахме търговските стратегии на конкуренцията и копирахме онези, които ни харесваха. А девизът ни бе: внимавай в картинката, крий се, бягай, спасявай се – според пазарните условия. За което ти ни плащаше такса за мениджмънт в размер на два процента плюс други двайсет на сто такса върху брутния растеж: два процента годишно върху поверените ни неколкостотин милиона лири никак не е лош доход, когато се разпределя между двайсет-трийсет души, дори след като сме си платили наема. А те идваха преди капиталовата печалба – преди двайсетте на сто, които отиваха у акционерите от рода на Билбо. Колчем седнех да изчислявам вероятния годишен доход на Билбо, калкулаторът ми прегряваше. Толкова големи бяха числата, че умът ми не ги побираше.
Не че ми пукаше; така или иначе, плащаха ми невероятно добре за работата, която им вършех.
След като напуснах армията, работих за кратко време в частна консултантска фирма по охранителна дейност. Оттам напуснах след неприятност в Колумбия. Но изобщо не ми идваше на акъла с какво да се заема занапред. Тъкмо тогава ми се обади Билбо, а думите му по телефона и по време на последвалия обяд ме убедиха, че вратата към пещерата на Аладин съвсем лекичко се е открехнала: колкото да зърна бляскавата вътрешност.
Щом се преместих в Лондон, ми потрябваха по-малко от две години, за да заработя при Билбо, да си взема изпитите и заплатата ми да стане неколкократно по-голяма, отколкото очаквах; ако всичко вървеше по ноти, бонусът ми щеше да се равнява на още няколко заплати. А всичко постоянно си вървеше по ноти – за по-хубави времена не можеше и да се мечтае.
Онова, което Билбо заедно с всички останали бе открил през въпросните прекрасни години, беше задлъжнялостта. Дотогава не винаги говореха за дългове. И не всичко минаваше за дългове. Понякога се явяваха от едната страна на баланса, понякога – от другата. Пенсионните фондове плащаха на хедж фондовете да се грижат за част от парите им; хедж фондовете или вземаха паричен кредит от първичните брокери, или депозираха свои средства в банките, или харчеха парите за изкупуване на главни и подчинени дългове. Така че беше много трудно да разбереш кой кому какво дължи. След което парите започнаха да ни се струват прекалено скучни, прекалено ограничени. Така или иначе, обект на пазара не бяха лиреният звонк и доларовите банкноти, а цената на самия риск. А нашият възглед кое е вярната цена на даден риск беше по-различен от другите: затова купувахме нещо – акция или облигация – от хора, според които то е било по-рисково, отколкото ние преценявахме, и го продавахме на други, които го виждаха като по-малък риск от нас – а понякога изобщо не съзираха никакъв риск.
Изкупувахме подчинени дългове от банките, които искаха да им се махнат от балансите, но и от банкери, готови да приемат по шейсет цента на долар, понеже в такъв случай имаше по-малка вероятност да им резнат бонусите, отколкото ако отпишеха дълга като цяло. А дълговете изкупувахме с надеждата да ги пробутаме на други банки или на частни търговци на ценни книжа за по осемдесет цента на долар – та дори бяхме готови да изчакаме, ако трябва, че да ги продадем по номинала. И изведнъж всички тези дългове се превърнаха в активи: на това му викам аз алхимия! Взехме да им викаме обезпечени заемни задължения или обезпечени дългови задължения, но най-вече използвахме съответните им съкращения – CLO и CDO1: звучаха ни по-убедително, а и ние ги купувахме и продавахме така, сякаш бяха първокласни ценни книжа на американската хазна или британското правителство, без разлика относно риска. Купувахме ги и ги продавахме така, както се купуват и продават овце на пазара. Осъществявахме суапове на фючърси; лихвени суапове; суапове на суапции. Дори не ни се налагаше да купуваме акциите: вземахме ги назаем от заемодателите на акции и търгувахме с тях срещу кредит от брокера по марджин сметката ни. Бяхме убедени, че в края на краищата пазарът винаги върви нагоре, затова обикновено при купуване заемахме дълга позиция или купувахме договори за разлика, така че и без да притежаваме акциите, само прибирахме разликата между цена „купувам“ и цена „продавам“. И то без да използваме наши си пари. За всяка лира, която внасяхме по марджин сметката при първичния брокер, вземахме като заем двайсет. Веднъж, изпаднал в откровеност, Билбо ми беше рекъл: „За да се задържиш на върха в бранша ни, трябва да си надуеш баланса с пари назаем. Необходимо е да максимализираме огневата си мощ.“
И нямаше никакво значение дали едната лира в баланса се състоеше от осемдесет пенса във вид на непървични заеми и само двайсет пенса истински пари – каквото и да значеше това в ония дни. Както всички останали, и ние отчитахме балансово активите си по пазарната им стойност. Тоест ние определяхме каква стойност да им припишем в баланса ни. Че кой друг можеше да знае по-добре от нас каква е тя?
А надолу по веригата и останалият свят живееше на кредит: къщи се купуваха със заеми, коли се купуваха със заеми, но нищо нямаше значение, тъй като всичко се покачваше. Решиш ли да се сепнеш от риска, съпътстващ закупуването на къщата ти, брокерът, който урежда ипотеката, веднага ти казва: „Земя вече не се произвежда. Тухлите и хоросанът са си сигурна работа.“...
Издателство Колибри
Безнадеждният живот на Чарли Самърс в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар